чак пък поетично... Просто така го усещам...
О, мога да ти разказвам с часове...книга вече мога да напиша за Нептун...

Един от най-парадоксалните ефекти, които усещам, е невероятно изостряне на интуицията ми и същевременно пълното й заличаване. Или може би просто не мога да се ориентирам кое усещане е вярното. Като в зала с криви огледала - изведнъж се оказва, че си в състояние да видиш десет пъти повече образи от преди... Обаче не знаеш кой е истинският. Всичките изглеждат истински...

Усещане за размиване...за изгубване... Все едно да ти издърпат земята изпод краката... Това беше май най-първоначалното усещане, още преди месеци... За човек като мен, който винаги се движи през света, въоръжен с "остър като бръснач ум", който постоянно поглъща и обработва информация светкавично, хладнокръвно и аналитично, това усещане е невероятно изнервящо... Чак сега си дадох сметка до каква степен разчитам на ума си - и колко безпомощна съм, когато се окаже, че той не ми служи както съм свикнала... А той не че не ми служи....просто изведнъж се оказва, че усещанията са нещо много по-силно от него... Все едно умът ми е пясъчна къща на брега, която грижливо съм "строила" с дни....и една-единствена морска вълна я катурва и заличава....

Тотална отнесеност....аз винаги съм била отнесена всъщност, но сега това стига до почти опасни размери... Наскоро се случи да изляза от къщи без да заключа, да забравя включена ютията... Влизам в стаята за нещо и не мога да се сетя за какво влязох... Някакви неща сякаш "изчезват" - примерно винаги съм знаела къде държа тирбушона за отваряне на бутилки - обаче изведнъж се оказва, че не е там и го търся два часа, докато забележа, че през цялото време е бил на масичката пред телевизора и буквално ми "вади очите"...

Винаги съм ненавиждала хора, които се държат като "жертви"....а сега забелязвам у мен самата подобни тенденции... То е някакъв неуловим, изтънчен мазохизъм....необясним порив към саможертва, която при това не е наложителна... В конфликтни ситуации се хващам, че сякаш несъзнателно "насъсквам" другия да ме тормози - като аз на свой ред заемам ролята на мъченица и всъщност се опитвам да го накажа по пасивно-агресивен начин, създавайки му чувство за вина (че ме мъчи)... Абе супер тъпа работа... Срам, срам.....

Много е странно това усещане за сливане... с всичко... Когато съм сама, сякаш се сливам със света... Сякаш знам какво се случва на всяка една точка по света...все едно слушам едновременно хиляди мънички "радиостанции"....и понякога не знам как да ги изключа, за да не ги чувам... Когато общувам - независимо дали говоря с някого, или правя любов, или пиша мейл - също имам чувството за "сливане".... Все едно границите на собственото ми Его се размиват....точно като "контурите" на "пясъчната къща", залята от водата... Сякаш се превръщам в астрална, чиста енергия и мога да се промъкна дълбоко в другия или да го пусна той да влезе в мен - докато накрая се изтрие усещането кой кой е....

О, да, забравих един особено ключов ефект... Аз винаги съм имала доста богата фантазия, но от известно време това буквално излиза от контрол...прелива и залива "бреговете"... На моменти седя и немея пред това, което въображението ми сътворява - във всички посоки... И имам невероятна нужда да го "изливам" някъде - да пиша, да рисувам... Иначе място не мога да си намеря... То си и личи донякъде от дългите и "творчески" теми, които "изливам" тук....

Дано да не ти звучи прекалено....объркващо.... Мога още сто пъти по толкова да изпиша, но спирам, защото се изморих.... Да, никаква сила нямам напоследък...постоянно ми се спи и ми се лежи....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите