|
|
|
|
|
... ми е малко особено. Всъщност то не е само днес, а и особеното не е толкова малко. За кой ли път се срещам с човека, който най-разтърсващо е вълнувал страстите ми някога, в който вложих толкова много мечти, надежди, копнежи и болка, за да разбера отново, че вече нищо не е същото. Преди да се видим, пак бях потънала неусетно в онова време, но в момента, в който той беше пред мен и ме прегърна, онова време, фантазиите, желанията се изнизаха като пясък между пръстите на съзнанието ми и останаха в миналото. Вече нищо не беше същото...
Мисля си за мъжете в живота ми. Не, даже не мисля, усещам ги като маслени бои по картината на дните ми. Залепнали са, даже не искам да ги изчегъртам. Карат ме да се чувствам цветна. А някои от тях са акварел... Тези като че ли най ги обичам...
От време на време се прокрадва сянката на минали неуредици, неразбраности във взаимоотношенията, и ме стяга за гърлото. Пропъждам я. Ще почакам да се съмне...
А и тези самолети, които летят толкова ниско... Забелязахте ли ги, чухте ли ги? Преди ги нямаше. От къде се взеха в центъра на София, за да раздират така зловещо звуците на пролетта навън? Безпокоят ме... малко...
Натегнато ми е. Чака ме нещо. Аз ли чакам нещо? Мен ли някой чака? Въздухът е гъст и едвам го вдишвам.
Думите ми нямат общо с астрологията (... макар че имат ...), но и аз не знам защо пиша тук. Просто днес не знам нищо, пълна отпуска на отговорите, даже и временните.
De profundis clamavi ad Te, Domine!
| |
| |
| 
|
|
Днес...
