Това ме накара да си спомня лятото, когато разчиствахме апартамента на баба и дядо. Дядо почина през февруари тази година, баба - преди 12. И през всичките тези 12 години оттогава, там нищо не бе променило мястото си. Може би единствено това му даваше сила да продължава сутрин да става, да ходи на село, да се грижи за градината, не съвсем като нея, но все пак... И може би единствено това ми даваше сила да се връщам там, защото присъствието й беше много силно, все едно ей сега съм станала от сън и ще закусвам курабийки /аз друго не ядях по онова време/.
После камък върху камък не остана. Накрая имах чувството, че съм на съвършено чуждо място, не става дума за изнесените вещи и разместените мебели. То се усеща. Може би е нещо като застинала енергия и като я разбуташ, започва да се рони.

ЛОВЕЧ

Ето, че тук съм останала.
Вчера се срещнах.
Утре отново ще бъда
четиригодишна
и ще се гоним
с котките по двора,
а вечерта ще се заключа
уж без да искам в раклата,
ще падна през прозореца
в мазето
и ще ви направя
шапки от вестник,
защото следобед напича
пред блока.
Утре отново градът
ще потъне във люляци
и само ръцете на дядо ми
вече са стари.


... anger, boredom, denial, depression and acceptance...