Преди около година ги бях пускала в един друг клуб :)))
Но Скорпионският месец си ги призовава отново, май...
Поздрав, Котко Марта! :)))



Аз всяка нощ заспивам със Смъртта,
която е прозрачна и красива -
без свян, без ген на самота -
която, впрочем, страшно ми отива.

От първи поглед пламне ли любов,
такова чувство трае до последен:
лопата пръст ми стига за покров
и няма как в небето да не гледам.

Очите се препълват до съвсем,
отвътре и отвъд на светлината -
едва ли ще ме сложат по корем,
така че ще съм гърбом към земята...

И аз тренирам нощем със Смъртта
да спя дълбоко - и заспивам.
За първи път съм влюбена така.
Което, впрочем, страшно ми отива.




Искаш ли да се любим? Така, както никога няма да можем…
Цял живот се побира в рамките на едно денонощие. След това ще е безразлично светло ли е или е тъмно. Ще те целува ли някой някога или не. Времето ще се завие в пашкула на името и ще заспи. Искаш ли? Само едно денонощие, една целувка, едно име – това също е любов.
Ще те целуна. И всеки, който те целува след мен, ти ще го мразиш – защото не съм аз. Ще те погаля. И ще страдаш, когато някой те погали след мен – защото не съм аз. Няма да си в състояние да си представиш, че може да има някой след мен – защото не съм аз. А аз ще си отида. Ще си тръгна, докато спиш, за да не видя очите ти. Защото те обичам.
Има любов, която убива нас. Има любов, която ние убиваме. И, когато теглим чертата, сякаш си теглим куршума. Нашата любов ражда единствено болки и самота. Аз те целувам и натискам спусъка. Защото те обичам. Ти ме прегръщаш и палиш фитила. Защото ме обичаш. С мен светът и животът ги има. Без мен – нищо няма. Без теб дишам дълбоко. С теб дъхът ми спира. Предпочитам да умра, отколкото да живея с този спомен. Умра ли аз – ти не можеш да живееш без мен. Край. Точка. Финал. Изход.
Само веднъж можеш да ме целунеш за първи път. Само веднъж можем да се любим за първи път. Само веднъж умирам окончателно. След това започваме да се повтаряме.
Понякога нощем сънувам устните и прегръдката ти. Усещам ги с цялото си тяло и чувствам душата си в пламъци.
Ти ме обичаш. Желаеш ме искрено и всецяло. Сънуваш моите устни и прегръдката ми. Усещаш ги с тялото си и душата ти ликува. Живееш, когато те прегръщам и целувам – другото е сън. За мен.
Защото те обичам, затова си отивам. Натискам спусъка на болката, защото те обичам. Ако не е тази болка, ако не е това убийство, всичко свършва. Болката и смъртта са за живите. Любовта е пейзажът отстрани на пътя.
Вкусът на кожата ти е чуден на разсъмване. Косата, челото, очите. Устните са чаша със безсмъртие, от която отпивам неуверено. За мен ли е? Наистина… На ситни глътки, бавно – няма за къде да бързам. Водопадът от брадичката към раменете е шеметно приключение за сетивата. Спирам само да поема дъх и пак се гмурвам във вкуса ти. Такъв плод по тукашните земи не расте.
Раменете ти са меки, но и сигурни. Някак са спокойни, някак топли – като заслон са при внезапна лятна буря. Толкова да ги обичам! Ръцете, чак до връхчето на пръстите, отпуснати, потръпват и ме чакат. Гърдите ти са броня за сърцето – това, което ми принадлежи. Докосвам го през бронята. Тупти. Тупти – тупти. Тупти – тупти – тупти – тупти. Целувам бронята над него. Заслушвам се в забързания ритъм. И чувам песента, че ме обича.
Щом чуя песента – отивам си. Защото те обичам. Докато спиш, докато ме сънуваш и се усмихваш насъне. Тръгна ли си – това ще е краят на болката и самотата. Дори няма да усетиш опряното о слепоочието ти дуло. Когато натискам спусъка, тогава те обичам повече от всякога. И след това вече завинаги ще сме заедно. Без болка. Без самота.
Искаш ли да се любим? Сега е моментът. Утре ще съм с четири часа закъснение.

... че корените ми са във Въздуха ...