|
Не я затваряй! Имам едно интересно текстче, което много си пасва с останалите истории, а е и много ценно също. Взето е от сайт за лично творчество , авторката е с ник Далия. Според мен е страхотно, но преценете сами:
24 часа
Тъмно. И тихо. Нощ, осветявана само от бледото сияние на луната.
Бетонна приумица на велик архитект. Мазилка, отдавна излющена. Тераса. И куче – на терасата. Не спи. Взира се. В луната? Или в бетона наоколо?
* * *
12.00
Ден като вчера. Даже малко по – зле. Вчера поне имаше хляб. Макар и мухлясал. Днес – само вкус на пластмаса в устата ми. Сега дори и да искат да ме нахранят, няма да има в какво да ми сложат храната.
Вече е обед. А той хърка. Хърка. Хърка. Като дъскорезница е. Искам да го захапя леко за крака. Така сигурно ще успея да го събудя. А той, ако е в добро настроение, най – вероятно ще ме изведе навън. А ако се ядоса, че съм го захапал и пак ме заключи цял ден вкъщи? Ще почакам, дано се събуди.
13.00
Не е спрял да хърка. Трябва да отида навън. Все пак има неща, които вкъщи не мога да свърша.
Иска ми се да имах играчка, с която да прогоня малко скуката. Едно време някой ми беше подарил гумено пате. Обаче го изядох. Преди месеци. Като чинията, в която понякога ми слагат храна.
14.00
Не издържам повече. Ще пишкам тук. Пък каквото ще да става. Може и да не ме усетят. Навсякъде е такава воня. Забравих какъв беше истинският цвят на стените в стаята.
Дали някога пак ще ме изкъпят? Защото сега идеално се вписвам в мизерията. Какво говоря, та аз съм част от нея.
15.00
Хъркането спря. Я, той се размърда. Повдига ръката си. Слава богу! Най – сетне се събуди. Ура!!! О,не! Просто изгони една муха от носа си. Даже и не отвори очи.
Ще подръпна едната му обувка. Пак не е успял да ги събуе.
16.00
Когато бях малко кутре, се грижеше за мен. Разхождаше ме сутрин и вечер. Хранеше ме по три пъти на ден. И месо ми даваше. За него можеше и да няма, но за мен – винаги. Потупваше ме леко, галеше с ръка гладката ми козина и казваше: “Боец ще станеш ти, боец! Какъв си силен и красив! Всички ще се страхуват от теб!”. А аз го гледах с обожание, готов да му бъда предан цял живот.
17.00
Вече умирам от глад. Виждам нещо. Бяло е, прилича на хляб. Дано наистина е хляб! Сапун е... Не знам кой и защо го е захвърлил точно тук, обаче така е залепнал за пода, че по никакъв начин не мога да го отлепя. Спънах се в една бутилка. Празна. А до нея... Коркова тапа! Поне е мека, става за дъвчене.
18.00
Свалих му едната обувка. После и другата. Не се събуди. А това хъркане – подлудява ме! Дробовете му са задръстени от цигарите. А вместо кръв сърцето му сигурно изпомпва алкохол.
Виждам хлебарка. И още една. И още. И още...Десетки! Глупави са. Та тук няма нищо за ядене. Да се оправят както могат. Не искам да се занимавам с тях.
19.00
Някой звъни на вратата. Естествено, няма кой да отвори. На мен ми е физически невъзможно. Обаче ще умра от любопитство да разбера кой е. Ха, отключва се. Значи все пак този отвън има ключ. Защо тогава звъни? О, не! Пак приятелите му! Всичките до един с крива от алкохола походка и блуждаещ поглед. Сигурно е заради онзи белия прах, който виждам понякога по ноздрите им. Обикновено тогава изпадат в едно такова особено състояние..
Влизат при нас. Дразнят ме! Крещат като луди, а един дори ритна хъркащия ми стопанин. Поне успя да го събуди!
20.00
Познайте къде съм. Под леглото. Никой не ми обръща внимание. Всички са пияни до безумие. Дойдоха и някакви момичета. Не знам какво правят, ама е отвратително. Особено за тези, които се намират под леглото. Имам чувството, че пружината всеки момент ще се стовари отгоре ми.
И все пак, не бих излязъл от скривалището си.
21.00
Омръзна ми да стоя под това легло. Навсякъде е пълно със стъкла и мръсни дрехи. Излизам. Пък и вече освирепявам от глад.
Страхотно, точно до онези съм, а никой не ме забелязва. Само че аз забелязвам нещо. И то какво! Салам и сирене! Оставени на масата! И точно в момента никой, ама наистина никой, не гледа към тях! Какъв късмет! Не мога да повярвам на късмета си! Нищо, че са просто някакви си остатъци. Първо сиренето. Че е по – близо до мен. Успях! Щях да се задавя, ама го глътнах наведнъж. А сега салама. Почти стигнах до него. Отварям си устата и го захапвам, но вместо да усетя вкуса на месото в устата си, усещам силен ритник в задницата.
22.00
Кучетата могат ли да плачат? Би трябвало да знам, нали съм куче. Странно! Но не знам... Какво е тогава това мокрото, дето се стича под очите и около муцунката ми? Сърцето ми защо се е свило на топка, а в гърлото ми сякаш е заседнала буца...? Сълзи са. Сигурен съм. Не трябва да плача. Нали съм силен. Силните не плачат! ...бях... Вече съм стар...
23.00
А душа? Душа имат ли кучетата? Сигурно. Щом могат и да плачат. Моята душа страда. Не просто съм изоставен за момента. И не просто ме изритаха. Аз всъщност отдавна не правя впечатление на никого. Никой не ме е забелязвал с месеци. Даже като се замисля, това с ритника не беше чак толкова лошо. Все пак ми обърнаха някакво внимание. И то стопанинът ми! Да де, ама тогава защо ми е тъй болно? И защо тези сълзи не спират да текат от очите ми?
00.00
Най – сетне всички си отидоха. Преди това обаче, ме заключиха на терасата. Сигурно ме наказват за това, че им изядох сиренето. Заради едно сирене! Че то е срамно и унизително – куче да яде сирене! Това е храна за котки. Понякога обаче гладът е по – силен от гордостта.
Хъркащият... Изпрати приятелите си и пак се стовари като труп върху леглото. Събори с ръката си няколко чаши и бутилки и даде днешния си принос към всеобщата мизерия.
Е, аз пък ще спя на терасата. Поне не усещам вонята.
01.00
Глупаво е, но не мога да заспя. Мисля си за живота. Моят живот, кучешкия. Нищо не смущава мислите ми. Да можех да сложа точка на всичко веднъж завинаги! Татко ме учеше да се защитавам още преди да са ме нападнали. Да предугаждам действията на противника ми и да ги предотвратявам още преди да са се случили...
02.00
Тъмно е. И е тихо. Даже не чувам хъркане. Наистина.
А луната е толкова хубава! Кара ме да мечтая. Искам да полетя към нея. Като онова куче, което летяло в Космоса... Знам, че фантазирам много, но и аз имам нужда да избягам от реалността.
03.00
Не мога да откъсна очи от луната. Никога не бях се вглеждал в сиянието, което излъчва. Толкова е красиво! Вълшебно е! И сякаш ме зове. А аз потъвам в това безкрайно сияние. Все повече. И повече. И повече...
- - -
11.00
Изглежда съм заспал. Помня само сиянието.
Нещо ме събуди. Какво обаче? Ох, тези от снощи пак са тук. Само че...нещо става, изглеждат ми разтревожени. И някакви други хора има. С бели престилки. Тях никога не бях ги виждал.
Хей, чакайте, какво става? Защо покривате стопанина ми с чаршафа? Хей, пуснете ме вътре! Искам да вляза в стаята!
* * *
Драскам по стъклото. Някой отваря, но не знам кой.
Втурвам се към стопанина ми. Близвам го по ръката. Не е като друг път. Сега е все едно ближа лед. Изнасят го навън. Качват го в една странна кола. Без никой да ме види, аз се качвам и се сгушвам до него.
След около час някой се опитва да ме изгони. Аз се озъбвам, за да сплаша нахалника, а една сълза пак се стича от окото ми.
Оставете ме с него!
Аз съм неговото куче, а той е моят стопанин.
Не мога без него! И той не може без мен! Питайте го, ако не вярвате.
Оставете ме! Аз съм с него!
Не помня друг да ме е обичал през целия ми живот..."
Daughter of the Night Редактирано от Лaнфeap на 31.03.06 00:40.
|
Не я затваряй... [re: Бyля Гoйkoвицa]
