Това с дъжда много ми хареса. Много ми напомня на един откъс от "Чапаев и пустота" на Пелевин, за восъчните капки, които не се тревожат, че като се стекат по свещта ще се превърнат във восък. Родени от цялото, те пак се връщат в него...
Права си и за натъпканите чекмеджета - то от такова претоварване започват да ни гърмят бушоните. Не знам как е при другите (мразя да обобщавам, всеки си е частен случай, дето се вика), но при мен гневът се заражда от идеализъм. Пояснявам: дълбоко (и не толкова дълбоко) в себе си копнея за един съвършен свят. Всичко е перфектно: агнето лежи до лъва и подлостта е непозната дума. Да, ама в живота не е така. Все ще се намери някой, който да се изплюе в душата ти и да ти наруши хармонията. Тогава в мен се надига огненото кълбо. Разбира се, мога да го потисна, но какво добро следва от това? (освен, че на нещастния човечец отсреща ще му се размине). Може би звучи грозно, но не ми се ще да го оставя подлеца да се измъкне просто така. Има едно есе на Унамуно, което много харесвам. Отдавна съм го чела и не мога да цитирам точно, но имаше там едно разсъждение за кръстоносния поход срещу негодниците, подлеците, страхливците и т.н. Според него, когато човек види мръсник, то той е длъжен да отиде при него и да извика в лицето му "ти си мръсник!". Изглежда смешно и безсмислено, но не е съвсем така. Ако всички го направят, най-малкото, което ще последва като резултат е, че въпросният "грешник" ще започне да се съмнява в своята правота. Няма на света толкова уверен човек, който да остава дебелокож към лошото мнение на другите към него. Разбира се, този кръстоносен поход трябва паралелно да върви и в самите нас, защото ние също крием в себе си доста кал. Но ако аз се самобичувам и се боря със себе си, защо да нямам високи изисквания и към другите? И ако видя някъде подлост, защо да не отреагирам? В този смисъл будисткото съзерцание навътре ми се струва неприложимо в нашия свят, динамично живеещ, обърнат навън. Трябва някак да излезеш от ВСИЧКО и да скъсаш връзки с ВСИЧКИ, за да се обърнеш изцяло към своята Вселена. Да станеш отшелник, да се уединиш...Да си в града, където си оплетен в сложна мрежа от взаимоотношения и ти се налага да общуваш многопластово дори когато ти се иска да живееш простичко и в същото време да изследваш собствения си мир без да вдигаш взор, е невъзможно. Така ми се струва на мен. Това е като онази притча "Така ли?", не знам дали я знаеш...за един мъдрец, когото една жена натопила, че е баща на детето й от страх, че селото ще я порицае. Въпреки че той не бил баща на детето й, като му занесли бебето и му казали, че е негово, промълвил: "Така ли?" и взел пеленачето. Отгледал го, минали 10 години и един ден жената се разкаяла, отишла при мъдреца и паднала в коленете му: "Прости ми, но излъгах, защото ме беше страх. Не си ти бащата." "Така ли?" казал човекът докато се разделял с момчето...
За да излезеш от ВСИЧКО, за да надскочиш обществото, не трябва да имаш емоции. А на нас, хората, това не ни е дадено...Изграждаме връзки, привързваме се, гневим се, тъгуваме, радваме се...И не е ли в това красотата на живота? Тук съм съгласна, че всяко прекалено нещо е белег за някакъв сериозен проблем. Моят гняв например. Признавам, че не е повод за гордост и ще работя по въпроса да го преодолея. Не да го потисна, защото това е даже по-лошо. Но да разчепкам откъде идва, на какво се дължи, как да го трансформирам в положителна енергия. В този смисъл съм ти много благодарна за техниките, които ми предложи. Толкова се вживях в тях, че снощи сънувах много странен сън: как съм се записала на някакви специални индийски танци за овладяването на гневаБеше много красиво, всички бяхме облечени като индийци и стояхме с часове в някака поза, която не ти дава да мислиш за нищо друго освен да запазиш равновесие. Събудих се една добричка и изпълнена с благородни помисли. Дали някъде няма курсове за такива танци наистина?
Има и нещо друго. Обикновено след силния гняв ме обзема една такава тъга. За хората въобще. Става ми мъчно за тях (нас) и за общата ни съдба. Мисля, че с годините се приближавам все по-близо до мисълта на Зорба (или Никос Казандзакис): "Едно време делях хората на гърци, турци, румънци и т.н. После на добри и лоши. Накрая и това престанах да правя, защото в една земя отиваме всичките и една нерадостна съдба делим". Та като се замисля, така е...
Много се раздрънках, надавям се да ми простиш, но това е нещо като събирателен отговор на всички твои мнения. Знам, че се разпилях в много посоки (хич не съм добра в последователността). В общи линии исках да кажа, че за добро или лошо си оставам при емоциите, защото будисткото извисяване над нещата ми се вижда предварително невъзможна мисия. То е за мъдреците и отшелниците, а аз нямам такива заложби. И както се трудя над себе си и озаптяването на своите дяволи, така ще гоня и чуждите. Доколкото мога и докогато мога (как ще стане това без "огнените топки", не знам...ама ще опитвам)
Мда, Вирджиния Улф цял живот се е ровила в себе си и е живяла във вътрешно отшелничество, но не е могла да понесе този товар. И накрая е натъпкала джобовете с камъни...
Още веднъж сори за романа, който изписах. Обещавам вече само кратки мнения:))

"Всичко си струва труда, щом душата не е дребна"...Фернанду Песоа
[