Гледам на асцендента си като на броня.
Като не ми изнася нещо, винаги мога да се напъхам в него и да се скрия за целия свят. Варирам от прохладна любезност през трезва разумност до убийствена саркастичност. Така да се каже, отвътре ми идва..
Знам, че като си вляза в асцендента, няма сила, която да може да ме извади оттам.

Понякога си мисля, че това е начина да кажа 'аз'. Има толкова обстоятелства и интонации, че... Мога да шепна, мога да пея, мога да крещя. А на моменти се появява и ефектът на телепатията. Когато стават най-големите обърквания. Или когато и сама не се знам точно какво ми е 'аз' в определена ситуация.

Всъщност, Девата би могла да мине и за безобидна. Проблемите по същество винаги започват, когато някой се изхитри да ми настъпи Плутона по опашката. Често ми се случва да обяснявам, че имам само два недостатъка, ама пък качествени: и съм злопаметна, и съм отмъстителна...
Ъъъъ... параноята не я броя, 'щото не я приемам за недостатък... ъъъ... даже в излишък си я имам...

Но пък Плутон също е и лоялен и справедлив по своему. Той е твърде дълбок, че да си играе на дребно - от една страна. От друга - нито напада пръв, нито допуска отмъщението да е по-свирепо от нападението. А и не може да му се отрече удивителното постоянство както към обектите на любов, така и към обектите на омраза... хехехех... другият винаги знае, че е обект, а и може да е сигурен, че няма току-тъй просто да се измъкне от списъка с набелязаните...

А, бе, не знам... ама си признавам, че аз съм изключително доволна като цяло както от асцендента си, така и от Плутон там. Отлично убежище са, особено за една плацикава и неориентирана Луна в Риби...

За бившите или добро, или нищо. За мен - нищо..

Редактирано от *Джeм* на 08.02.05 00:28.