Да речем, всеки си носи вътрешния стремеж към идеала. Каквото и да ни се случва в действителността, този "идеал" си остава неизтребим.
Хората и след -найсет поредни неуспешни връзки продължават да вярват в съществуването на Голямата Любов... А защо?!?

Така е и след раздяла. Особено ако е "малко недоброволно", както казваш. И особено ако нямаш тежки физически недъзи като следствие от дадена връзка. Идеалът си знае неговото си. Набляга на прекрасното у човека. Разстоянието ти спестява усещането за "бодлите" в момента - и всичко започва да ти се струва предимно прекрасно.

Или пък прословутото "ако". Само ако ей това малко-ситно-дребно нещенце беше различно-можеше да не е така-се променеше всичко щеше да е съвършено, просто... Само ако аз така, пък другият - иначе, или обратното - и всичко щеше да е цветя и рози... Е, да, де, ама "ако" не съществува. Пустият му идеал!...

Пък и, каквото и да си говорим, старото, колкото и да е лошо, е познато. Поради което и някак сигурно. Докато новото, колкото и велико да може да е, е неизвестно. И тепърва ще изисква адаптиране към себе си.

И последно. Нещо, на което никак не успявам да се начудя и никак не успявам да го измисля защо е така, мамка му... Аз знам, че емоциите и чувствата си човек не може да управлява - и не може да носи отговорност за тях. Но пък може и трябва да е в състояние да управлява поведението си - за което вече си носи пълната отговорност. И това е нещо, което го различава от животните. Обаче... защо повечето хора, с които се срещам, изповядват точно обратния възглед?!? Че могат да контролират емоциите си (оттам - и целия свят, едва ли не), но пък не са длъжни да контролират поведението си по никакъв начин???
И правят, каквото си искат, без грам размисъл за последствията...?
Ето, това ако някой успее да ми обясни на мен - цена няма да има!

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...