Темата е доста сложна, а и аз нещо не съм във форма. Но ми се струва, че въпросът по някакъв начин е свързан с усещането за изтичащо време. Когато съвсем ясно почустваш, че времето реално няма никакво значение, отношението се променя. Доста теоретично звучи, но не се сещам как по друг начин да го кажа.
От написаното оставам с всечатление, че темата е за отношения към които ни тегли да се върнем, въпреки че си мислим, че сме ги приключили. Мисля, че в живота има средно 2-3 такива случая, без да броим отношенията с родителите, при които нещата остават неразрашени, неразвити или недовършени. В останалите случаи, като се разреши някой модел по повод конкретен случай се разрешават и всички предходни подобни /от личен опит/.
Но не знам какъв е механизма, начина, по който това става, макар да ми се е случвало. Не съм забелязала многобройните техники да помагат. По скоро ,ми прилича на компютърна игра с различни мисии и като приключиш едната, за което може да са нужни много опити, минаваш автоматично на следващата и повече изобщо не те интересуват предходните предизвикателства, защото ги няма. Може би, донякъде си задобрял в някои области и това е от полза за новата мисия, но кой знае колко голяма. Дори си спомняш не само хубавото, но и лошото, но не с гняв или болка, или тъга. Но аз нямам сантиментални планети .