Но не е край това. Куклата си била ти. Гледаш отстрани,доскоро познатите черти на лицето,които смъртта е променила до неузнаваемост. Очите не гледат игриво, устните не се усмихват закачливо. Наистина кукла. Това ли беше живота? Какво успях да направя? Какво не успях? А сега какво да правя??? Идва линейка. Понасят куклата на някъде. Ти тръгваш след тях. После роднини. Плач. Тъга. Скръб. Защо плачат, та ти си до тях и се чувстваш добре. Господи ,чак сега се усещаш колко добре се чувстваш. Милваш ги по косите и им говориш нежно че не е нужно да скърбят , просто няма за какво.Те не чуват. Те си знаят тяхната. Чак на тебе ти става мъчно.........................за тях.
Значи това било тайната. Значи смъртта не боло смърт а раждане. Родих се и сега какво следва? Знам толкова,колкото и едно новородено.Тоест - нищо.Нещо обаче започва да ме тегли на някъде. Виждам една далечна светлина. Летя към нея. Около мен става тъмно. Виждам само светлината пред мен. Оставиха ми време само колкото да се сбогувам и ме понесоха на някъде. Отивам да се родя.