|
Според екипа на Дейвид Барет, издаващ Световната християнска енциклопедия (“World Christian Encyclopedia: A comparative survey of churches and religions – AD 30 to 2002”), в света съществуват над 34 000 отделни християнски групи, като “повече от половината от тях са независими църкви, които не се интересуват от свързване с големите деноминации”.
Обективно обусловено, съвременното разделение в християнството е резултат от вековен исторически процес причинен от културни, географски, доктринални, административни и философски различия. Понастоящем трите основни клона на християнството са православие, католицизъм и протестантство. Някои учени посочват Англиканската църква като четвърти обособен клон.
Най-трудно преодолимите различия между тях са спорът за първенството (духовната власт) и доктриналните несъгласия по определени въпроси.
Според критерия на мирогледния възглед и подхода към тълкуването на Библията, църквите се разделят на консервативни, умерени и либерални. Консервативните (православие, католицизъм, евангелско християнство и т.н.) основават напълно или голямата част от своята онтология и аксиология върху текстовете на Библията.
Либералните християни (Епископална църква на Америка, два от лутеранските синоди в САЩ и т.н.) базират своя възглед върху научната теория за произхода на света, идеите на съвременния хуманизъм, крайно разбиране за толерантност и доколкото тези идеи могат да бъдат видени в Библията. По отношение на Бога възгледът на консервативните е по скоро трансцедентен, а на либералните е крайно иманентен – “човек е мярката на всичко”(Протагор, старогръцки софист), Бог и човек сякаш са почти идентични.
Умерените (англиканство, Обединена методистка църква, презвитерианство) са съставени от консервативни и либерални християни. Оказва се, че консервативните от тези деноминации виждат повече допирни точки с консервативните деноминации отколкото с либералните членове на своите деноминации и обратно.
В светлината на тези закономерности, идеята за обединение на християнството през следващите години е възможно да получи развитие в две направления:
1. Консервативните да се обединят около общите за тях доктринални и етични истини и активно да си сътрудничат в мисията за евангелизирането на света и хуманитарното подпомагане на нуждаещите се. Властовият принцип трябва да е конфедеративен.
2. Консерватори и либерали могат да се съгласят за съвместна работа по хуманитарните проблеми на света, но не и доктринално, и по много въпроси не етично, защото тогава консервативните няма да са консервативни и либералните – либерални (в този смисъл обединението е възможно ако едните изоставят своята доктринална идентичност, но това е трудно да стане в краткосрочна и средносрочна перспектива).
Колко дълбоки обаче са корените на проблема? Това най-ясно се вижда при кратък исторически преглед на историята на разделението
Първото мащабно разделение на църкви става през 5 век, когато Египетската, Арменската, Етиопската и Индийската църкви се отделят от останалия християнски свят. Тези църкви обаче са консервативни в своето богословие (въпреки, че някои са монофизити) и аксиология (етика) и не се различават съществено от православните църкви.
Следващото, и най-голямо разединение (схизма) в християнския свят, е през 1054 година, когато Католическата църква се отделя от Православната и се обособява като отделно християнско вероизповедание. Всъщност формалната дата на разделение е плод на вековен процес в отношенията и развитието на двата основни християнски центъра тогава –Константинопол и Рим. Преди да се стигне до отделяне, латинското богословие претърпява развитие, което според западните богослови е достигане на по-дълбоко разбиране на Библията, а за източните то е изкривяване и заблуда понеже не е възможно някой да разбира Словото Божие по-добре от божиите светии. На тези идеи Православната църква е ревностна пазителка.
Това разделение подготвя пътя на Протестантската Реформация започнала на 31 октомври 1517 година, водена от реформаторите Лутер, Цвингли и Калвин. Те се противопоставят на много от ученията на Католическата църква, което довежда до разделение на западния свят и проливането на много невинна кръв в религиозни войни.
Трите основни християнски вероизповедания – православие, католицизъм и протестантство се конфронтират едно спрямо друго, но не можем да пропуснем да споменем и това, че има и примери на сътрудничество - първият превод на Библията на съвременен български език например, е осъществен от православни учени и американски мисионери и т.н..
И трите деноминации, но може би най-вече протестантството по време на Просвещението, започват да се повлияват все повече от научния възглед за света, което като цяло е добре. Но с времето поради по-слабата връзка с традицията и предизвикателството на науката и атеизма много протестантски богослови губят вярата си и започват да смятат, че Библията е човешки документ отразяващ мирогледа на своите автори. Започват да се оформят либерални протестантски школи и деноминации, които продължават да се наричат християни, но не приемат ортодоксалното учение на консервативните деноминации. При Католическата и православната църкви също се наблюдават процеси на либерализиране, но те много по-трудно могат да повлияят на официалното църковно богословие, поради силната връзка на тези църкви с апостолската традиция.
Какво показва едно сравнение между консервативния и либералния възглед?
Православната, католическата, евангелската, петдесятно-харизматичната и др. църкви са консервативни според своето богословие. От другата страна са либералните християнски движения. Разликите са доста осезаеми (Консервативен(К) и либерален(Л) възглед):
1. К. вярват, че има само един Бог, Л смятат, че Бог няма или ако има Той не е трансцедентен , в който К. Го приемат.
2. К.вярват, че Бог има три лица – Отец, Син, Свети Дух. Л. предпочитат да тълкуват това алегорично, а не буквално.
3. К. вярват, че всички хора са съгрешили спрямо Бога и се нуждаят от спасение. Л. считат, че грехът е по-скоро срещу човека и хората трябва да бъдат добри заради другите хора, а не толкова заради Бога.
4. К. вярват, че Иисус е дошъл в плът. Л. предприемат похода за откриването на “историческия Иисус” и стигат до заключението, че той е обикновен смъртен човек, но високо хуманен на когото всички трябва да подражават.
5. К. вярват че Иисус е умрял на кръста за да спаси човечеството от греховете му. Л. допускат, че Иисус е умрял, убит несправедливо, но не за да спаси хората, а да им даде пример на готовност да за жертва в името на благородна високохуманна кауза.
6. К. вярват, че Иисус след три дни в гроба е възкръснал от мъртвите в телесна, но нетленна форма. Л. определят това като мит или просто оставят въпроса отворен без да дадат категоричен отговор.
7. К. вярват, че жертвата на Христос е за целия свят и всеки, който Го приеме ще получи опрощение на греховете си и вечен живот. Според Л. примерът на Иисус е за целия свят, но възкресението е мит (най-вероятно), грехът е спрямо човека, а не толкова срещу Висше същество.
8. К. вярват, че няма нищо, което човек да може да направи, без жертвата на Христос и това да му донесе спасение. Според Л. спасението е в промяната на мисленето и поведението, и е отговорност на човека. Няма, голямо място за метафизика.
9. К. смятат, че вярването във Висше същество не е достатъчно, а е необходимо лично приемане на Бога. Л. се интересуват повече от хуманни дела, а Бог за тях не е трансцедентен в този смисъл.
10. Консервативните за разлика от либералните не допускат ръкополагане или венчаване на едно полови двойки, осъждат аборта, евтаназията, клонирането и т.н.
Доколко е ефективно сътрудничество между консервативните деноминации?
“Идеите имат последствия” е казал някога Ричард Уийвър.
Общите идеи-доктрини, които споделят консервативните християни могат да ги обединят около общи действия.
Ако всички консервативни вярват, че хората имат нужда от евангелското проповядване и опрощение на греховете чрез вяра в Христос, то тогава всеки по всякакъв начин трябва да подпомага този процес. Ако има съгласие по основните, доктрини на Евангелието, то трябва да позволим на другите да изберат сами формата на служение, методи за евангелизиране и т.н. Нали целта е спасението на света. Когато властта в различни нехристиянски страни застане срещу някоя консервативна деноминация, всички би трябвало да се застъпят и да лобират за нея. Необходимо е единство и взаимопомощ за да може да се постигне заветната цел на консерваторите –оглашението на всички народи и обучението в Христови последователи на всички повярвали. Толкова много енергия се губи в между деноминационни прения. Ако тази енергия се овладее и канализира с цел проповядване на благовестието най-вероятно прирастът на християните качествено и количествено ще се увеличи неимоверно.
Папата и Вселенският патриарх показаха своето взаимоуважение, а също и някои протестантски църкви приеха по принцип възможността за сътрудничество с православни и католици. Трябва да се създаде и подходяща организация управлявана на конфедеративен принцип, която да има просветителски, образователни и социални функции. Ако тази общо християнска организация, управлявана по напълно прозрачен начин, подпомага нуждаещите се, изнася християнска култура, ограмотява, насърчава към развитие във всички сфери и проповядва любовта на Христос към и между хората, това ще и донесе голям международен авторитет. Авторитетът и ще се състои и в това, че много християнски деноминации ще участват в нея. Тя ще бъде обезпечена с ресурси, защото всички ще участват и ще допринесе за авторитета на християнството по целия свят. Ще покаже абсолютно безкористна и доброжелателна грижа за хората, което си е вече нещо ново в този свят на пресметливост и преследване на личната полза. В миналото християнството е било инвентна култура, която налага световната мода , открива позитивното и става пример на подражание за другите.
Имало е и своите грешки, но в своя възход към лична и обществена свобода християнството не се е учило от другите цивилизации, а е изследвало, развивало и прилагало на практика своите собствени ценности. Необходимо е вглеждане в постигнатото, оценка, обединение около общите принципи и организирано достигане на нуждаещите се от духовна и материална храна.
Разбира се, не трябва да се допуска поставянето като условие приемането на Христовата вяра за получаване на конкретна жизненоважна помощ. Ако са изграждат вярващи те не трябва да са фарисеи, а искрени последователи на Христовата вяра. Свободата на избора трябва да е гарантирана.
Тази организация не би трябвало да замества организираната дейност на отделните деноминации, но тя може да бъде като таран, ледоразбивач, понеже с големия си международен авторитет и доказана ефективност в помощ на нуждаещите се на нея ще и бъде по-лесно да навлиза и функционира на територията на враждебно настроени общности.
Създаването на организацията би могло да стане факт, ако в следващите години се появят достатъчно далновидни, прагматични и с поглед в бъдещето църковни лидери.
Доколко е реалистично сътрудничеството между консервативни и либерални деноминации?
Необходимостта от ресурси за посрещането на нуждите на страдащия свят подтиква да се погледне отвъд собствения религиозен възглед и да се намерят съмишленици дори и сред тези, чийто богословски идеи не споделяме (независимо дали сме либерални или не). Става въпрос за сътрудничество по решаването проблемите на света и правене на добро, а не съгласие и приемане на определен теологичен възглед. Апостол Павел увещава да се приема и зачита всичко добро, похвално и благодатно (Послание към Колосяни).
Не може да има съгласие по доктриналните и етични измерения на вярата между либерали и консерватори, но може да има съвместна работа по хуманитарните проблеми на света. Това ще допринесе отново за авторитета на християнството и консервативните деноминации няма да бъдат обвинявани във фанатизъм, но ще се види, че те са отговорни и готови да се интегрират с всички в името на благородни цели, без обаче да отстъпят и милиметър от своята доктринална идентичност, което само по себе си е достойно за уважение.
На тази основа може да има и сътрудничество и с други религии. Тоталният религиозен синкретизъм би бил грешка, но е прогресивна позицията на Католическата църква, която “ не отхвърля нищо в другите религии, което е истинно и свято”. Колко повече това се отнася за тези, които са излезли от консервативната християнска култура – либералите.
Пътят към по-добър свят и по-малко страдание безусловно е непоклатима вяра в Христос и готовност за сътрудничество с всеки, който цели да направи нещо добро. Християнството през вековете е било омаломощавано от разделения породени от едностранчивост, буквализъм, гордост, доктринални различия и стремеж към повече власт. Историята е довела институционализираната форма на християнската религия до положение, в което нейната роля в обществото е значително отслабена. Нуждата от умерено консолидиране на църковните редици е назряла. Христовата мисия трябва да бъде изпълнена. Христовата любов трябва да бъде демонстрирана в света. Църковните водачи с ново и далновидно мислене трябва да се обединят около общото между тях и да работят като ефективно влияят на световното общество. Консервативните християнски църкви могат да се обединят около общите за тях доктринални и етични принципи и да проповядват Христовата любов по целия свят с думи и дела. Консервативни и либерални църкви могат да си сътрудничат в името на намаляването на страданието на човечеството, чиято окаяност е голяма (Еклесиаст). Чрез създаването на организации с тази цел християните ще постигнат относително единство, което ще има своите практични и полезни за света измерения.
Религията на всеки ще остане негово лично право и надеждата е, че тези, които не са познали свръхестествената Христова любов ще я видят в истинските библейски вярващи.
Това разбира се не е молитва, но нека накрая все пак да има едно...
АМИН
|
Имам ВАЖЕН въпрос !!!
