|
|
| Тема |
 В чест на Вълкана Стоянова... |
|
| Автор |
пoдapъk (за когато вали) |
|
| Публикувано | 09.08.05 00:45 |
|
|
|
Почина Вълкана. Притихна гласът, който разливаше тракийското светоусещане право в сърцата ни. Най-красивият плод в градината на българския фолклор премина отвъд, във вечността. Завърши мисията на момичето, което излезе от бащината си къща в с.Люлин на 14 години и раздаде на света своите ямболски и котленски песни.
Вълкана наистина бе изпратена с мисия - да подари събираното със столетия съкровище на българската душа на тези, които имат сърце да чуят. Пееше ни с радост, с трепет, с благодарение. Песните й бяха красиви и силни, вълнуваха и умиляваха. Пееше ни за тихата ликуваща радост от това да споделиш живота и благодарението си ("Нягол на Милка думаше"), за подвига на любовта ("Продава се, кардаш, конче"), за съкровения трепет по очакването да се завърне най-скъпия човек ("Тих вятър вее"), за самото завръщане през бурното море на живота към някой, който те чака и обича ("Димитър товари гемия"), за верността към любимия дори когато не ти е верен ("Момчил си конче ковеше"), за радостта и жалбата по моминството ("Стано, бяла Стано", "Се ма яд, мамо"), за храбростта и верността ("Яна цвете брала", "Алтънлъ Стоян войвода"), за срещата, която променя живота ("Женала е дюлбер Яна"). Вълкана ни пееше за всичката тази човечност с такава простота и красота сякаш това е най-естественото, а и най-истинското състояние на човека - да пее и благодари, да се радва и възхвалява.
Преди години Вълкана ни завеща: "моята молба към всички вас е - обичайте ме и когато не мога да пея". Обичаме я и винаги ще я обичаме и си мисля, че ако предадем на децата и внуците си едничка макар песен от нейните, обичта ни ще е пълна и Вълкана винаги ще може да пее...
Прости и упокой, Господи!
"...та че ма приведе през Будима града.
кой отде ма видя - на крака ми стана,
сам си цар ма видя, на крака ми стана..."
Редактирано от ludomlado на 28.09.05 11:28.
| |
| |
| 
|
|
