|
"Мило и добро, Лазаре,
що тъй рано дохождаш,
що тъй рано дохождаш,
що тъй скоро отхождаш..."
/на млада невеста в Странджа/
Сред дългите и покайни великопостни дни старите българи са видели във възкресяването на праведния Лазар празник, върху които да пренесат вярвания в древно божество на гората, "възкръсващо" всяка пролет и обличащо се в живот. От него изпросвали да отстъпи част от горските си владения и да даде място за нови ниви, които да се напълнят с берекет. Остатъци от този вид вярвания и омилостивявания и днес могат да се различат в някои от игрите на лазарките, например секирата в ръката на "буеничката" и разораването на нивите в движенията на "шеталките".
Тези вярвания са отдавна замрели, но празникът всред българите е останал дори до наши дни най-вече със своята социална функция като празник на очакването. Най-очакван е той от лазарките, тези моми, на които вече "всичко им е готово" да бъдат поискани за булки. Приготвени са деветте празнични ризи, с които да преминат през този земен живот и да се представят в онзи, вечния - с най-първата, с булчинската си риза. Това е денят, в който те излизат на светло и заявяват своята готовност да встъпят в живота, за който са се готвели като момичета. Като знак за това на този ден всяка е притурила към костюма си и по нещичко от някоя млада невеста - престилка, шапка или друга дрешка. Научени са на уважение към рода, в който ще отидат един ден - свидетелство за това е говеенето пред "кумичката".
На самия празник, приемани като невинни вестителки на доброто и берекета, те са очаквани във всеки дом да му донесат във вид на песен благословия за хората, най-вече за незадомените. Всекиму те ще попеят според желанието на сърцето: на овчаря - за много и здрави агънца, на младите невести - за мило детенце, на ергените - песен за това как се открива момичето му:
"Стуянова стара майка,
тя на Стуяна думаше:
-Стуяне бре, недей, синко,
недей бърза да са жениш,
постой, мама, та почакай,
ден Лазара, ден Връбница,
че ще идем на Връбница,
на Връбница, на панаир,
там ще купим дребна мрежа
да замрежим земя и небе,
земя и небе, ясно слънце,
ясно слънце, буйеника,
коя мома най-надгрее
нея, мама, ша ти вземим.
Ней надгряла бяла Яна,
най-надгряла бяла Биляна,
бяла Биляна буйеничка,
дето води буйеника..."
/на ергенче в ямболско/
Да, Лазаровден е очакване за всички. Лазаруването обаче е само веднъж в живота - тогава, когато на момата "всичко й е готово". Едно само не винаги е готово, а то е най-важното - сърцето. А за него истинският Лазаровден е този на Църквата Христова - денят, в който Създателят на живота Христос се просълзи за Своя умрял приятел Лазар и го върна към живота. И сърцето очаква тази среща на смъртта със Живота като празник, подготвяйки се с копнеж и надежда: и него, сърцето, Господ да признае като Свой умиращ приятел и да върне от тлението към живота:
"Умъртвен от много прегрешения, прикован съм от небрежението си в гроб,
върху който тегне камъка на отчаянието ми:
но този камък отвали, Христе, с Твоята милост,
и възкреси ме, както някога възкреси и Лазар"
/ирмос на утренята в понеделник преди Лазаровден/
Подобно на лазарките, които със съкровен трепет и в благолепно одеяние очакват след празника своя бъдещ жених, така и сърцето облича нова премяна и трепетно очаква своя Небесен Жених.
С пожелание към всички да дочакат празника с готови и радостни сърца, а специално на лазарките, на готовите за нов живот като невести - да стоплят домовете на очакващите ги на Лазаровден, а самите те да посрещнат добри годежари в къщата си след Великден и да им е светъл пътят.
19.04.2005 г.,
вторник преди Лазарова събота
|
"Лазаровден и очакването"
