|
Най-напред звучеше музиката на приказките и поговорките. Слушаш и се опиваш от българската реч, така поетична, така нежна! Всяко, и най-простото изречение дори, прозвучава като истинска симфония. Вслушайте се в речта на човека до себе си – какво многогласие има само в една-едничка дума. По колко начина можем да произнесем кратичкото “да”, давате ли си сметка?
Някога българинът бе проникнат от мъдростта на дедите си. Цялото знание тогава се придобиваше чрез устното слово. И по тази причина хората, които наблюдавах бяха страстно говорящи хора. Те непрекъсното нещо разискваха, търсеха някакви истини. И го правеха така разпалено, сякаш от това зависеше живота им. Това бяха последните мохикани на устното слово, от което прозираше народната мъдрост. Те черпеха аргументи от знанието на дедите си, но и го обогатяваха, адаптираха към рязко променящата се действителност. Говоря за наблюденията си върху поколенията родени непосредствено след Освобождението. А идващите след тях, децата им, родените преди, по време и след Първата световна война, вече бяха други. Училището бе сложило своя отпечатък върху техните съзнания. Но разлом между поколенията нямаше. Откъсването от фолклора и нашенския бит стана при следващите поколения.
Когато по-късно, като студент се обърнах с лице към фолклора, за да го изучавам, колкото повече се запознавах с него, толкова повече се убеждавах, че е осъществен прецизен контрол. (Подобни контролни механизми действаха постоянно и безотказно вчера – но с не по-малка сила и днес – по отношение на литературата.) Скоро след началото на ХХ век се усеща, как към фолклора се подхожда според възприети норми, стереотипи, схващания. Това особено личи в промените, които непрекъснато настъпват в Сборника за народни умотворения, едно от най-забележителните постижения на българския дух. Скоро този сборник и спира. Той не побра кой знае колко голяма част от нашия фолклор. Стана така, че една твърде малка част от фолклора започва да се посочва като единствено значима. Частта започна упорито да се представя като цяло.
Възниква и друг проблем – българският език се развиваше устремно (друг е въпросът откъде идваше тази шеметна скорост, кое я предизвикваше и как стана така, че езикът непрестанно, та до днес обедняваше...), а фолклорните текстове застинаха в същия вид, в който бяха записани. Днес вече, за да бъдат прочетени и разбрани, те се нуждаят от превод.
Литературата след Освобождението се развиваше по пътя на оттласкването от фолклора. Вярно е, че това бе противоречиво движение. Достатъчно е да посочим кръгът “Мисъл”. От една страна творците от този кръг се опитваха да пресътворяват идеи от фолклора, но от друга те насаждаха представи за него, които нямаха нищо общо с действителността.
Всъщност, като че ли е нормално само отделни пластове от фолклора да се актуализират, а останалите да съществуват в покой. Но това у нас е само привидно. Литературата напълно се откъсна от фолклора и тръгна по пътища, които бяха трасирани с идеи отвън. Тези внасяни на килограм идеи не бяха премисляни, те бяха натрапвани, те бяха налагани, те бяха обявявани брутално и цинично за единствено правилни. В крайна сметка по един и същи начин действаха както Пенчо Славейков и д-р Кръстев, така и Димитър Полянов и Димитър Благоев. Едните считаха, че литературата трябва да се развива по пътя на тъй наречения модернизъм, да се европеизира, а другите пък постановяваха, че само социалистическите идеи дават правилната насока. Всъщност, помежду им няма в крайна степен кой знае каква разлика. И едните, и другите изискваха промяна, която се равняваше на отказ от националната идентичност в крайна сметка...
Големият въпрос, който до ден днешен не е получил задоволителен отговор е, защо и как стана така, че синовете у нас рушаха създаваното от бащите? Та нали именно Петко Рачов Славейков бе един от строителите на българската православна църква. А синът му, Пенчо Славейков, прегърна евангелието на антихристиянството “Тъй рече Заратустра” на Ницше и го проповядваше, насаждаше го у нас с такава сила, че успя да завладее умовете на цели поколения. Разбира се, че не трябва да се преувеличава ролята на един Пенчо Славейков, неговата проповед падаше върху почвата на предварително разорана нива. Християнството у нас бе преживяло своите драми – както войната, която трябваше да води с гръцкото духовенство, така и при отношенията си с народните вярвания. Наложено насила сред българите, по един кървав начин, то бе предизвикало потрес, който остана в паметта на народа ни. Богомилството бе само една от реакциите. Свещениците чувстваха това, те се опитваха да се съобразяват със своето паство. Българският свещеник съхраняваше моралните принципи на християнството по един доста своеобразен начин. То допускаше съществуването и на вехтозаветни принципи – например, убийството на поробителя, турчина, “поганеца”, “неверника” не само не се заклеймяваше, но и се обявяваше за достойно дело. Ама и можеше ли да се оцелява по друг начин? Да речем, ако се спазваха принципите на християнството? А къде, всъщност, в коя страна на Европа те се спазваха?
В цялата тази дяволски сложна действителност народът съществуваше, оцеляваше и се съхраняваше благодарение на своите схващания.
Те прозираха единствено във фолклора. Тук той си позволяваше да мечтае необуздано, да прокламира едни или други идеи. Фолклорът бе идеалното място – авторът е анонимен, той не подлежи на заклеймяване. Той е всички и същевременно никой.
Така че ако ние искаме да открием истината за нашите предци, трябва да я търсим във фолклора. Както в песенните образци, така и в преданията, в легендите, в приказките.
Само тогава литературата ни ще придобие своя национален облик, ще заеме своето място сред другите литератури по света.
Но преди това ще трябва да се върнем към непознатото богатство, чиито наследници сме всички ние. То е съкровището, от което доброволно сме се отказали, от което са ни прокуждали, нещо, което са ни отнемали без да се подбират средствата.
Нашият фолклор е единственият храм, където можем да се съберем всички – изповядващите православния Бог и атеистите, клонящите към леви или десни идеи, честните и нечестните, богатите и бедните, живеещите в страната си или където и да е по планетата Земя, всички! И дали тогава няма да намерим пътя на Истината? И дали единствено така няма да постигнем духовното единение, което постоянно ни се изплъзва? Защото дружно преживяното минало нас, българите, твърде често ни разединява. А фолклорът, в който е кристализирало миналото, провижда се настоящето и е очертано бъдещето ни, е това пространство, където можем да сме заедно. Така си мисля. Не казвам, че съм прав. А може би просто ми се иска да е така. Защото все трябва да има нещо, което да ни обедини, Господи!
Стоян Вълев
|
Нашия фолклор
(оптимист)
