Къщата на леля ми

...спомням си времето когато бягахме цял ден из прахта, коленете ни бяха все изподрани .... та пак тогаз за мен беше празник, когато трябваше да отидем у леля ми – сестрата на майка ми. Празник беше затова защото за времето си те бяха доста заможни хора – двора им беше пълен с всякакви животни, лозята бяха учвиснали от наедрелите гроздове, а зеленчуковите лехи пълни с плод ... Та с една дума имаха си от всичко и не се притесняваха да канят гости или даже и да не са канили гости, да посрещат случайните такива. Къщата им в такъв един момент оживяваше по чуден начин. Бяхме малки деца и играехме с братовчедите ми и съседските деца на какви ли не игри. Вечер обаче, когато се случеше да остана да приспа у тях – къщите ни не бяха далеко – слезеш по един баир и айде стигнал си. Та когато се случеше да остана да преспа у тях бях свидетел на приказката, която в момента ще се постарая да възкреся в спомените си. И тъй ...надвечер е, къщите лека полека утихват. Чуват се само щурците навън. И точно в този момент на леля ми и свако ми(мъжът и) им идваха гости – едни такива засмяни, весели хора, отрудени от дългия ден на полето и в същото време – лъчезарни, от тях просто струеше една силна положителна енергия. И в мигом къщата се преобразяваше. Веднага всички ставахме на крак. Масата се слагаше на мига отрупана с питиета и мезета. Жените стояха готови веднага да задоволят и последния каприз на гостите. И започваха наздравиците, шегите, закачките ....смеха им се носеше надалеко в махалата. И ето в този момент братовчед ми – доста по-голям от мен на години, вадеше големия лъскав и черен акордеон. Ех този акореон .... За какво ли не си мечтаят децата докато са малки? Аз си мечтаех да мога да свиря и пея така хубаво като братовчед ми. Изведнъж той ставаше център на внимание в цялата къща . Всички слушахме медния му глас във захлас. Той свиреше и пееше – къщата се тресеше от хората и ръчениците, а на лицата на леля и свако се беше настанило едно тихо доволство....И ето започваха хората – всики се нареждаха и играеха ония добруджанските – ръки, сборенки, тропанки,опаси, данеци .... И беше радостно....беше хубаво ...беше приказно. Братовчед ми свиреше, баща му водеше хорото. А майка му и сестра му се извикваха типично женско по добруджански. И така - минути, часове..... Най-после уморени гостите си тръгваха и ние лягахме. Но не щеш ли още не сме заспали и отново се чува хлопването на пътната врата – идат нови гости! И пак цялата приказка се повтаряше още веднъж ...и още веднъж....

И до днес се чудя защо ли тоя фолклор ми е толкова на сърце ....може би заради лелината къща.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите