|
“Опасността от добрия пример”
Продължение на “Преданноста ни към демокрацията”
(от книгата на Ноам Чомски “Какво всъщност иска чичо Сам” библиотека “Зора”)
Нито една страна не е застрахована от такова отношение колкото и незначителна да е.
Напротив, най- често най-безащитните и бедни страни предизвикват най-големи изблици на истерия.
Да вземем например Лаос от шестдесетте години, вероятно тогава най-бедната страна в света. Повечето хора там дори не са знаели, че съществува държава на име Лаос. Знаели, че живеят в малко селце в близост до което има друго малко селце.
Постепено там започва да се разгръща социялна революция и това се оказва достатъчно основание Вашингтон да подложи страната на убийствени “тайнствени бомбандировки”. Те буквално заличиха от лицето на земята големи населени райони.
По късно за тези операции бе признато, че нямат никаква връзка с водената тогава от САЩ война в Южен Виетнам.
В Гренада живеят около стотина хиляди души, които произвеждат индийско орехче. Страната трудно се открива върху географската карта. Когато Гренада предприе стъпки към социялна революция, Вашингтон бързо взе подходящи мерки да унищожи заплахата!
От времето на болшивишката революция от 1917 г до колапса на кумонистическите правителства в Източна Европа, в края на осемдесетте години, всяка американска агресия можеше да се оправдае. Достатъчно бе да се етикитира като защита от съветската заплаха (както сега водената война срещу заплахата от световния тероризъм). Накратко когато САЩ извършиха интервенция в Гренада през 1983 г, началника на обединения комитет на НАТО обясни, че при евентуално съветско нападение срещу Западна Европа една враждебно настроена Гренада би могла да прекъсне петролните доставки от Карибския район към Западна Европа (аналог с Ирак) и ние не бихме могли да бъдем в състояние да защитим нашите нападнати съюзници, днес тези думи звучат комично, но факт, е че обществена подкрепа за агресията, терора и подривната дейност се постигаше имено с такива лафове.
Нападението срещу Никарагуа бе мотивирано с твърдението, че ако ние не ги спрем “там” те бързо ще се озоват на нашата граница Харлинген, щата Тексас, който е само на два дни път с кола от Никарагуа.
Що се отнася до американския бизнес, Никарагуа би могла да изчезне без някой да забележе това, същото важи и за Салвадор. И двете страни обаче бяха подложени на убииствени нападения от САЩ с цената на стотици хиляди човешки животи и много милиярди долари!
За това съществува причина. Колкото по- бедна и по -слаба една страна, толкова по- опасна става като пример за другите. Ако една малка и бедна страна като Гренада може да постигне успех в опитите си да създаде по добри условия за живот на своя народ, то някоя друга държава с повече ресурси би могла да си зададе въпроса “Защо тогава да не успеем и ние?”.
Този извод е валиден дори за Индокитай който е голям и притежава значителни богатства. Макар Айзен Хауер и неговите съветници да вдигнаха твърде много шум за ориза, калая, каучука, истинския им страх бе, да не би народите на Индокитай все пак да извоюват независимост и справедливост, и в това скоро да ги последва народа на Тайланд, а после и народа на Малайзия...а и индонезия можеше да поеме по такъв път и значителна част на Големия район – какъв ужас! Щеше да бъде загубена.
Щом искаш глобална система, подчинена на потребностите на американските инвеститори, неможеш да позволиш на части от нея да се разбягат. Впечатлява яснотата, с която това правило се документира и заявява открито.
Да вземе случая с Чили на Салвадор Алиенде. Чили е доста голяма страна и има големи природни богатства. Ще повторим, че САЩ нямаше да колабират, ако Чили бе запазила своята независимост. В такъв случай защо бяхме толкова загрижени за Чили?
Според Кисенджър, Чили представлявал “вирус”, който можел да “зарази” не само прилежащите райони но и Италия.
Независимо от 40- годишната подривна дейност на ЦРУ италия продължаваше да разполага с профсъюзно движение. Евентуалния успех на едно социялдемократическо движение в Чили би могъл да изпрати “неправилно” послание на италиянските гласоподаватели. Какво щеше да стане, ако им бе хрумнало да остановят контрол над собствената си страна и да съживят работническите движения, подложени на агресията на ЦРУ още през четеридесетте години?
Още от времето на държавния секретар Дийн Ачесън (от края на четеридесетте години) до ден днешен архитектите на американската външна политика предупреждават, че “една гнила ябълка стига, за да зарази цялата каца с ябълки”. Значи опастноста е “гниенето”, разбирай, общественото и стопанско развитие, да се разшири.
За обществена консумация теорията за гнилите ябълки бе преименувана на “Теория на доминото”. Обяснението което трябваше да оплаши публиката, е че Хо Ши Мин, реши ли да се качи на лодка с гребла, може да стигне чак до Калифорния, и т.н.
Може би някои американски политици вярват в тази глупост- това не е изключено, - но рационалните творци на външната ни политика определено не вярват в нея. Те много добре разбират, че истинската заплаха е “добрия пример”. Когато САЩ през 1954 г решиха да разгромят демокрацията в Гватемала, висш служител на Държавния департамент изтъкна публично, че “Гватемала се превърна в растяща заплаха за стабилноста на Хондурас и Салвадор. Нейната аграрна реформа е могъщо пропагандно оръжие. Мащабната и социялна програма предполагаща подпомагане на работниците и селяните във тяхната борба срещу висшите класи и големите чуждестранни компаний, много се харесва на населението в съседните централно-американски страни, където условията на живот са подобни”.
С други думи, САЩ искат “стабилност”, а тази “стабилност” означава сигурност за “висшите класи и големите чуждестрани компании”. Ако това може да се постигне с формално демократични средства, добре. Ако неможе, то “заплахата за стабилноста, произтичаща от добрия пример трябва да бъде отстранена, преди вируса да е заразил и други. Просто и ясно.
Точно заради това дори и най-малки страни се възприемат като заплахи, които трябва да бъдат премахнати.
Коментар: Една трета от целия свят се е превърнал в “заден двор” на новата империя. Нека да видим какви са примерите за сравнение между България и Латинска Америка, която полуофициялно е заден двор и е под диктата на МВФ, Световната Банка и американските корпорации. Затова никой няма интерес в България да има истинска и действаща демокрация, тя е заплаха за новите господари, на които не им трябват мислещи роби и независими държави. Особено когато са и национални.
"Къса се арканът
На родствената свръзка,
Ако я няма в него
Нишката на дружбата."
|
Опастноста от добрия пример!