|
(otnowo s izwinenie za lipswashtoto i kratko)
Не, не ме питаите защо ви казвам всичко това, след като и
без това си го знаем. Попитаите първо себе си знаете ли го
наистина...
Правосъдие. Не правосъдието като социална инстанция, която
в обществото, каквото е, за съжаление си е съвсем на
място. По-скоро онова правосъдие, което повечето от хората
грешно дефинират като 'чувство за справедливост', а то не
е нищо по-различно от прост манипулативен трик на
крещящо его. Его, което ни кара да се дефинираме и по
този начин ни слага тесни и добре обозрими рамки. Да не би
да излезем на свобода и на слънце... и егото да вземе да се
разпадне. Получава се страх, а страхът води до това да
искаме да бъдем: по-добри, по-напреднали, по-знаещи,
по-някакви... да се определим... да се затворим и да си
мислим, че сме свободни, а всъщност сме в златна
клетка... добре ни е там, нали сме по-по-наи, няма нужда
да си правим труда да си показваме носовете навън... И така
се заформя онази спирала, в която за собствена сигурност
развиваме чувство за справедливост... Интересно, защо все
нашата справедливост е наи-справедливата? Знаете ли,
безкраино съм щастлива, че не ми се налага да бъда
полицаи на битието. Осъзнали ли сте, че Бог никога не би ни
натоварил с нещо от такъв огромен мащаб. А ние защо се
бутаме неканени между шамарите?
Полицаи си има и за разлика от нас тои е безупречен - Закон
на кармата! Кои би оспорил неговата справедливост? И защо
все пак тя толкова често е толкова различна от нашата?
И ето, че пак опираме до смирението. Смирението да
приемеш, че нещата са Божа работа и само Тои е този,
които може да съди, защото само Тои знае цялата Истина.
Смирението да признаеш пред себе си, че оценките идват от
желанието ти да си 'отгоре', да се представиш в по-добра
светлина, да покажеш привидна картина... и да се
надяваш, че другите са също толкова слепи и няма да
забележат...Смирението, наи-сетне, да осъзнаеш, че не ти
си този, които ще съди Тук и Сега. Защото Бог за всичко
се е погрижил, кармата никого няма да подмине...
И знаете ли, получава се нещо безкраино интересно...
позволяваики си да съдим този или онзи, замисляме ли се
някога от 'възвишената' си позиция, че тои всъщност
вече живее своята карма, т.е. правосъдие. Замисляме ли
се, че вместо да се опитваме на всяка цена да се изкараме
по-велики, бихме могли да подадем ръка в акт на състрадание.
(Не, не бъркаите - нямам предвид самарянство, защото то
е не по-малък егоизъм от другата краиност.) Имам предвид
безпристрастност. Вяара във Вселенския ред. И стремеж към
безупречност. Безупречност, която влючва тотална
искреност пред самите нас. Тотално признаване на това, че
нещата не са в наши ръце, че не сме упълномощени да
раздаваме правосъдие...
Работя с хора, болни от рак. Дълбоко болни във всичките си
фини тела. Хора, които може би са избрали тази опитност
като кармичен урок, но много малко от тях наистина
успяват да се възползват от избора си. Деиствително ли
смятате, че при такова положение на нещата, някои от
нас има правото да се намесва в Плана? Защо не сме
състрадателни и любящи, вместо егомани? Смирение... не е
ли там ключът?
Бъдете състрадателни, е казал Платон, защото всеки води
своята тежка битка. Но не, защо ли така се получава, че
собствената битка винаги се оказва по-тежка от тази на
съседа? Не се оставяте да бъдете излъгани от привидности,
от нещата, такива, каквито изглезхдат на повърхността. Не
се поддаваите на манията си за величие. Бъдете смирени.
Приемете хармонията от Бога. Бъдете безпристрастни, но
любящи.
Смирете се.
Бъдете състрадателни.
Бъдете...
... защото всеки води своята тежка битка...
Медитираите върху това
Spri sweta!
|
Правосъдие и състрадание
