АКТЬОРЪТ

В памет на Апостол Карамитев


Нежна е нощта ми под прожектора,
в дъното
на хладния му сноп.
Бяла
като розата на спектъра,
пърстра
като дамски гардероб.
Моите
безброй лица и профили
ме убиват
с бавен инфразвук.
Мои
фаустовци-мефистофели,
гениално
писани от друг.
Жал ми е
за всички непрокопсали,
непознали
миг сълза и смях.
В скалпелния лъч на аутопсията
дяволски
приличам и на тях.


Миряна Башева














Между другото къде е показано в картата, че едни умело преплетени в ритъм и музика думи са способни да ми причинят това, което хора и реални събития не са могли?

Хайде, още едно нейно:

ПЕТИ ЕТАЖ

Dа съществуваш е не винаги уместно.
А ми се случва.
Вече всеки ден.
Dа кажа на съмненията "ресто"?
Но ще им липсвам...
Пък и те - на мен.

Проклети, дълги поетични нощи,
проточени от тук,
та чак до там!
През лятото ги пускат с пълна мощност.
Над Орлов мост
ги пускат през фонтан.
И - как да се изкажа деликатно -
налага ми се,
неведнъж и дваж,
да вия мълчаливо към луната
от своя пети,
най-висок етаж.

Dобре поне, че хората са глухи
за тишина.
А впрочем,
и за вик.
Откликват няколко околни тухли
и влизат с ноктите ми
във конфликт.

В такива нощи,
рухнали над мене
със всичката си тежест на бетон,
следите на изгубеното време
откривам в някой антикварен том.
Поетът ме е търсил.
Не дочакал.
И може би така е по-добре.
Животът е съвременен спектакъл.
Кой мъртъв гений
ще ме разбере?

И все пак -
между редовете влизам
почти без болка,
като връх на нож.
И -
сто мъже от бронз присядат близо,
да съществуват с мен
поне за нощ!
Етажите се сливат в топла къща.
Под моста бликва
истинска река!
Изгубеното време ми се връща.
Почти съм сигурна,
че е така...

Отвсякъде разсъмва.
Край. Завеса.
Ще доживеем утре.
(Тоя луд живот...)
На слънчевия лъч виси обесен
един случаен нощен епизод.
И първото, най-ранобудно куче
полива ловко жълтия паваж.
Какво ли хубаво ще ми се случи
из моя път
от петия етаж?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите