Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 22:36 03.06.20 
Клубове/ Религия и мистика / Астрология Всички теми Следваща тема Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Sigmund Freud
Автор filmfest (temperament)
Публикувано19.01.11 10:32  



Преди около 100 години в Европа започва, да се развива една апокрифна литература, която в Англия е била отречена.

Конфликтът

Познанието е страницата от човешката психика която явно в себе си съдържа претенциите да и услужи, като правилно и разкрива битието в което се намира. Като адекватно на правилното е да сътворява ценните за човека възможности да го изменя в своя полза или съобразно неговите желания. Съответно всяко познание притежава цел. А основния път, чрез който се осъществява то се оказа науката. Но науката сама по себе си може да приема различни лица. Ако пожелаем можем да установим, че и религията е наука за отвъдното или за вярата в отвъдното. Но с оглед на тези може би и безполезни съображения тук за да съм ясен ще нарека наука онова познание, което остана нарицателно от времето на Европейското просвещение. И от тогава до сега тя се развива на два противоположни метода: емпиричен (технически, механистичен...) и хуманитатарен (философско - мирогледен; политика, етика и др).

Хуманитарния се различи с това, че се занима основно с човека, характера му, място и положение в света. И това познание си остана спорно по-ред параграфи, неразрешими. Загадката на живота, смисъла на съществуването, готови понятия, като добро, зло, правилно, неправилно, справедливо, хубаво и грозно продължават да внасят смут във взаимоотношенията на човека. Възникването на въпроса дали той е индивидуален или напротив, мислите му и чувствата бивали детерминирани отбива във схващането, че различието или еднаквостта по-равно създават конфликти.

На такъв паралел хората откликват търсийки сходни черти помежду си. Ала сходството остава само на базата на желанието. Всички искат игра, любов, секс, право, свобода, храна, изява и т.н. Но реализацията на всички желания трудно намират своя консенсус. И от присъщия изглед е твърде лесно вече да се заключава, че живота бидейки източник на тези събития в своето състояние и като такъв не давайки разрешение, бива и схващан като страдание, щастие и нещастие. Общността на метафизиците взимайки това отношение намират смисъла на живота като вземан за отвъден. Докато науката търсейки истина която отговаря за "тук" и за "сега", в момента на събитията пронизващи човека и` се противопоставя, ала отново само донякъде. Тъй като общия им мироглед по - отношение неудобството на човека са основен стожер и за двете.

Бъркотията около парадоксите и мисленето като източник на празно множество от идеи - отсъствието на последен отговор, целесъобразността и др. дават повод на метафизиката да разкрива, че именно в това се крепи смисъла. Защото неразрешимите парадокси карайки ни да мислим постоянно ни учат и ни показват необходимостта от знание и изпитаното щастие от него. А живота като страдание, болката като свиделство, че сме живи основават значимостта на мъката и тъгата. И всичко това заемайки познанието на света ни раждало все още мъртви докато не оживеем в самото съществуването за да разберем смисъла му чрез сетивното. За това и самия живот е нетрансцендентален за да бъде неизбежна неговата промяна като факт. Ето така и религията остава единственото последно понятие в метафизиката.

Макар последното понятие на научното да изглежда, че е различно, встъпвайки като самоцел при човека да промени нещата като ги познае по особен начин, тя ангажира свят с определен ред и закони. Само тогава и би била полезна като признак на живота. Така, че той винаги е бил такъв какъвто ни се е представял в момента. И единствения му смисъл според науката е отново изживяването му, което ще е и бъдещия източник за възпроизводство на познанието.

И така живота и за двете течения бива неизбежността или с други думи инатливостта да си жив въпреки всичко. Но тези особености не оказвайки нищо фактично и полезно се опитват да изяснят проблема около човешкото съществуване, когато той не познава достатъчно добре битието в което се намира. А възпитанието явавайки се като едно от културните достижения, чрез което непосредствено се рационализира знание изпада в моите наблюдения. Поради това повече няма да говоря за самото познание. Тук ще се опитам да обясня до какво може да доведе опита на човека да го опитомява като белег за всяка една цивилизация за да го овладее, чрез силата на стремежа (да възпи-тава), това на културното наследство и всичко онова което би останало след нас като указание за собственото ни достойнство.


Внушението

Когато говорим за внушение не можем да не се запитаме възможно ли е то? И ако е възможно, как? При това положение не може да не споменем и хипнозата - състояние при което човек се намира в полусънно състояние предизвикано от друг. Ала тази характеристика не дава нужно обяснение за самото внушение като факт.

Но самото то е и логически предположено, чрез съществуващото отношението по-между "свят" и човек. Света предизвиква субекта и обратното. При което без да се налага да приемаме всичко външно за свят, тъй като то се преплита с вътрешното; когато рисува ме картинка, очертанията на карикатурата ни влиае различно от първичната ни фантазия за нейнията проекция.

Тогава предполагаме, че, ако субекта визира целокупно обкръжението му като "свят" се формират и различните субектите не само чужди на него, но и като принадлежащи към света. При това положение в никакъв случай субекта не би могъл напълно да се отъждестви с друг, защото другия заема ролята на възникващия свят. Но при явлението комуникация или внушение пък, той е способен да придобие неговото усещане за свят, защото независимо от всичко и другия е възприемащ субект. Това екзистенциалистко обяснение придобива значение като показва реално принципите на комуникация, чрез която внушението звучи възможно. Но за какви внушения става въпрос, обаче?

За да го разберем може би е хубаво да започна от там, че психохологически човешката личност притежава възможностите да се хипнотизира сама. Независимо, че не всички хора се подават на състоянието хипноза така както се разбира сред психологическите критерий, в акта на пробуждането и излизане от дълбокия сън, но доста преди пълното осъзнаване на реалността човек се намира в състояние което е подобно на хипнозата. Тогава мисълта не лети ограничено в сферите на действителното, нито е неуловима от съзнанието т.е. тогава тя е в бистър процес. Възможностите и са развързани вдъхновени от фантазията. Но тези действия за да се получат не е необходимо напрежение или излишна проницателност.

Но, ако към личност причислим и действието на паметта оказвайки се решаваща за прието внушение то да предположим, че става въпрос за личност която освен, че чете книга, но и съдържанието и е относително важно за нея. Тогава формираното съществуване на стила внушавайки се на четеца става привидно като негово за известно време. Тук забелязваме и явлението което точно се внушава? Не убежденията, ами стила на писане. Но защо? Тук внушението в никакъв случай не оставя култутурни образци след себе си като начин на поведение. Но за да разберем все пак, какво е влиянието на културата върху индивида? Влияние за което той често не подозира, а считаме, че му се внушава трябва да обърнем очи към друг подход на изследване. Този през очите на фройдистката психолология.

Състоянието на хипонза при хората е една от причините поради които Зигмунд Фройд ставайки нейн свидетел по време на своето образование се захваща с теорията на психоанализата като счита, че хипнозата сама по себе си не дава достатъчно обяснения за процесите които протичат в човешката психика.

Разделяйки я на три той снема следните доводи: съзнанието (Аз) не е самостоятелно. То се явява, като принцип между подаваните импулси на тялото (то) и присъщия идеал на психиката като интерпретация за нейната възвишеност (свръх аз) и за двете Аза "не знае, че знае". А импулсите на тялото са желания, които очаквайки изпълнение не го и намират винаги, защото активния Аз от своя страна среща съпротива за тяхната реализация от Свръх Аза, който с това оказва, че се е нагърбил именно със задачата да съчинява табута които забраняват тяхното изпълнение. Тази структура си има своите причини и следствия, но на тях ще обърнем внимание в друга глава.

Но при това положение ролята на хипнозата добива цел и яснота. Както разбрахме Свръх Аза в лицето на Аз - съзнанието се оказва твърде агресивен спрямо него. Най вече тогава когато Аза притиснат от желанията на "То" отблъснати от Свръх Аза, като активен компонент се свежда в преса която не му дава необходимата почва за неотложноното адекватно действие. Както когато, ако на човек в гърба и в корема са опряни мечове и той трябва да избира да върви назад или напред. С оглед на изредените презумпции целите на психоаналитичната хипноза е да укроти изискванията на несъзнателното. Но за да се доближи до него се използват и други методи, които повтарят хипнозата като състояние и се оказват твърде по-благоприятни. Един от тях е съня.

Съня е функция на психиката, която има за цел да отстранява желанията на "То" в будно състояние, като ги осъществява нощем по време на сън. В този смисъл поради спящото си състояние и пасивност динамиката на съзнанието се намира в близост до несъзнаваното което си има свои различни цели от него. За това се налага допускането, че е и неконтролируемо, но и в случая безполезно, тъй като желанията му не намират реална реализация поради спящата активност на съзнанието.

Но какво означават тези доводи за внушенията. Ако се върнем при хипнозата и я използваме по отношение на дадена личност, която е била станала случайно свидедетел на убийство съпътствано с неприятни сцени поради това, че гледката е била разконцетрираща за представите на Аза е възможно дадения субект да промени своето държание, която промяна да възпре необходимите функций които трябва да изпълнява и оттам неговия срив. Тогава целта на анализата е да промени въжделенията на Свръх Аза, чрез внушения като го очисти от табутата и забраните които възпрепятствуват работата на съзнанието.

Но това обяснение за действието на психоанализата с оглед разбирането ни за несъзнаваното в психиката на човека ни въвежда и в друг етап на изследване. И това е историята и нейната интерпретация с разбирането ни за съществуването на несъзнаваното. Като останките от миналото биха ни оказали не само за неговата работа, ами и от необходимостта за неговото реално доказателство.


Историята

Човечеството в своето развитие оставя след себе си следи, които така или иначе продължават да съществуват в несъзнателния живот на човека под една или друга форма. И нещо повече те биха могли и да се превръщат в мотиви за дадено поведение. Детството, съня и древния мит съпоставени заедно съвмещават в себе си функцийте на болно състояние из-вестно най-вече под името невроза. Но на базата на какви съпоставки се стига до подобни заключения?

Хипотезата гради своите предположения от факта, че в древността човека е използвал именно митовете за обяснение на света било то житейско или божествено. Историческите останки в това отношение се оказват значителни в лицето на всички древни митове, прказки и басни от народи и цивилизации за които освен, че си подхождат по значение и символ, но и за самите общностти като такива няма сведения да са имали физически контакт. Тълкуването на самите митове обаче се оказва решаващо. Т.е. еднакви символи се срещат и при гърците, Египет, Месопотамия и други древни цивилизаций познавали писмеността. Още повече тяхното митообразуване е едно и също. Направеното изследваване на Ото Ранк за раждането на героя хвърля своите предизвикателствени доказателства за това. Всички те били подхвърляни в река, езеро или по - точно във вода били намирани. Този факт бива съпоставен с това, че раждадането на човек е от утробата на майката, където първоначалната основа в която се намира тялото също е вода. Следствие на това можем да заключим, че безусловно човека от миналото е използвал външни символи за обяснение на явлението. Но не само това същите символи се срещат и в сънищата при здравите хора. Те се появяват и в детски стаи под формата на украшения. Лъка и стрелата преди като основно средство за лов на племето сега се използват от децата докато си играят. Но за да се обясни едно болестно състояние при хората Зигмунд Фройд изпол- звайки по-горе посочените доводи за символика в съня, мита и играта при детето, предначертава принципите за несъзнателната динамика при човека изобщо.


Обществото

Вече видяхме, че самовнушението не може да ни обясни подсъзнателната динамика на психиката. Дори самата хипноза ни навежда за нещо непознато, но какво точно става в съзнанието на човека тя не ни дава отговор. Историческите съпоставки ни показват, че нещо общо по-между миналото, съня и мита съществува. Но на какъв принцип действат тези рекций при човека трябва да си обясним по по - различен начин. В случая ще си помогнем именно опирайки се над дадената схема на Фройд за несъзнаваното. Вече изяснихме, че съществува и конфликт във взаимоотношенията по-между хората, но било то те еднакви, като субект-обекти или различни този факт ни най-малко ни доставя отговор за проблема. И поради това е нужно над тези доводи да се погледне под друг ъгъл за да може разрешението им като постановка за определени мотиви на поведението при човека да ни се разкрият.

От системата за подсъзнание разбираме, че изразителя на телесните нужди - То се явяват като двигател на всяко желание. Човек не би могъл да знае, че е гладен или му се спи, ако тези нужди не му биват представени под формата на желание. От което становище се намират и в наличност мотивите му да ги оползотворява или удовлетворява. Но желанията са от всякакъв род, ала най - вече от телесно естество, както и ще стане дума за либидото.

Ако човек изпитва непрекъсното едни или други нужди то секса се явявя, като единственото желание, което намира съпротива да не бъде удовлетворявано, а напротив да бъде подтискано и именно в лицето на обществото. Защо е така, ще разберем в края на курсовата работа. Но в този смисъл ние разбираме, че първите срещи на човека с това изискване, той среща в семейството си като за първия налаган срам, който се свежда във факта от напикаването или в актта на дефекация в гащите се заключават в довода, че на самото дете това не му прави първоначално впечатление, защото му и харесва. Но това е спомен за първия срам който би трябвало да се овладее под опеката на възпитанието, но и за когото паметта ни евентуално би могла да възстанови спомен. Но въобще не бихме се сетили за отбибиването ни от кърмата, като действително първия признак на удоволствие за всяко отроче. В този смисъл натиска еволюира и в общността в която човек после ще живее. А подтискането на неудовлетворените желания, както и неспособността на индивида да ги задържа в себе си във времето поради това, че не се е научил довеждат до състояние на нервност. Явление което стои в центъра на теорията на психоанализата. Нейните прояви довеждат и до неадекватно поведение на индивида, но и до масови позиций на членовете на обществото относно ритуалите с които се съобразяват и изобщо начините по които се опитват да намерят общото по-между си за да се превърнат евентуално от племе, група хора в народ или дадена самоидентифицираща се себе си цивилизация. Но за да намерим по добре ролята на обществото върху частния случай би трябвало да разгледаме и самия частнен случай.


"То"

За да се изложат причините на току що снетите положения относна динамиката на несъзнаваното би трябвало да допуснем редица исторически и общо житейски факти за могат да се докажат както подобава. Първо трябва да кажем защо се оказва така, че "То" предявява претенцийте си към съзнанието по такъв начин?

Разбрахме, че поставянето на желания е единствения начин, чрез които възниква мотива човек да удовлетворява телесните си нужди, които за да продължат съществуването на органичната клетка трябва да потърсят удовлетворение под формата на реакция от индивида. Но "То" търси удовлетворение на желанията си без да изнамира или да търси предпазни мерки за самото него. Така желанието се явява като една унищожителна сила. Излишно е да бъдат давани примери, но както животинския свят се ползва с инстникти така и човек се ползва със съзнание. Поради това от тази позиция тръгват първите забрани за него. И възпирането нуждите на "То" се превръщат във функция на психиката. Нея Фройд нарича Свръх Аз, която е макар и спекулативно да звучи еволюира като табу в общността, идеала с когото трябва да се съобразява всеки.

Но вече след като имаме представа за динамиката на "То" и Свръх Аза, същата картина може да бъде изразена и по друг начин като инстинкт за живот и инстинкта за смърт. Функцията на "То" е освен да търси удовлетворение за нуждите си, но и с това да изрази края на своето удовлетворение под формата на погубване на удовлетворението, т.е. с това да намери неговата смърт за да се отърве от дразнението. Подобен образа намира ме и в митологията от където се черпят и допълнителни доводи за това взаимоотношние.

В древногръцките митове срещаме Ерос, като бог представител на любовта или либидото. И бога Танатос, представителя на смъртта. Същия може да бъде съпоставен със значенията на инстнинкта за смърт. И двамата са съпоставени в неразривна връзка. Символиката в древността явно оказват за прозрения които навярно биха ни станали още по-ясни съпоставяйки ги с теорията на психоанализата.


Психоанализ

При неврозата среща ме повтарящи се действия от болното лице за които сами по себе си пациента няма логически основание или обяснение. Но за да бъдат разрешени мотивите трябва да онагледим причините. В случая, ако подтискането на импулсите на "То" бъдат преведени на езика на психоанализата ще можем да разберем логиката в изпълнението на проявите на болестта. Т.е. в изпълнението на по- ведението на пациента среща ме начин да бъде удовлетворен несъзна- вания импулс на "То" за когото пациента незнае нищо. Самия симптом показва объркването на съзнанието относно удовлетворяването подбудите на "То", което в никакъв случай не би било съпричастно към него и оттам сривовете до които го довежда. Но ако болния разбере причините за него тогава и възможността да противодейства се превръща в практически голяма.

Тръгвайки от симптомите на болния хипнозата е едно от помощните средства, чрез които се търси аналогия от разказите на най-вече от детството на пациента или забравени изживявания се открива причината, която е възпрепятствала тогава изпълнението на желание. И, ако историческия спомен виновен за вредното действие бъде възстановен тогава се отчита и практическия успех, тъй като съдейки по думите на Фройд, тогава когато дадено желание е не намерило изпълнение в последствие е довело до невротизирано състояние. Сега разбирайки за неговата отдавнашна цел за съзнанието вече не би представлявало трудност да го разреши. Симптома се оказва като играчка за него тъй като същото желание едва ли вече и предствалява интерес за самия пациент.

Но Фройд още в началото на своята изследователска кариера разбира, че метода с хипнозата не е достатъчен, защото той би могъл да доведе до някакъв напредък и да не продължи. Освен това не всички хора и`се подават. От този еталон Фройд търси други средства, чрез които да се добере до несъзнателните спомени. И така както бълнуването за което после не си спомняме е близо до състоянието на хипноза така и самия сън говори за импулси идващи от несъзнававаното. Още повече, че хората с готовност разказвали за своите сънища.

Объркаността, динамиката и нелогичността на сънищата при здравите хора са същите, като състоянието на невроза. Тяхното правилно тълкуване оказва симптомите на болестта. Като, честто неврозите започват с така наречените типични сънища които дават сведения за понататъшното развитие на евентуалното разболяване. Но за да бъде разтълкувано съновидението правилно Фройд посочва, че самото откриване на причините за сънообразуване са основата върху които се гради неговата структура. Която за да бъде разбрана при все нейната обърканост Фройд използва логиката на неговата теория. Защото щом несъзнаваното се изявява в съня под формата на спомени, нищо чудно тогава пазача на съзнанието, Свръх Аза или цензурата бидейки отслабена неговата сила да пропуска недопустимите желания на "То". В този смисъл всяко съновидение е плод на желание или "сънищата са постигане на подтиснати желания." Дори всеки кошмар е постигнато желание обаче за което е било платено своя данък, така както е и описано в древния мит при когото натрапника, завоевател търсейки съкровища, реализирайки подбудите си египетската царица му напълва устата със злато. Ала вървейки по тази логика не само съня се оказва годен за психоаналитичната дейност.

Асоциацийте са другия момент върху които се обръща внимание. Речта, като средство за комуникация с външния свят е израз също на желания. Думите въобще ни опоменават за нашите изисквания. В този аспект продължителното подтискане на несъзнаваното освен, че намира пътища, чрез съня да продиктува въжделенията си, но и с помоща на речта. В този смисъл грешката на езика дава информация за неговата работа. Фройд изброява редица примери при които хората в ежедневието допускат грешки и означават всъщност самата истина. Ако не обичаме нашия шеф, но подтискаме това аморално чувство, то вместо поздрав при среща с него изречем случайно обида означавало самата истина. Но с уговорката, че не това е целта на съзнанието, а напротив за несъзнаваното което си е намерило пътища с които да пробие цензурата и да излезе.

По-тази логика при психоанализ с пациент, неволно изречените думи по-отношение на мъглявите му спомени се оказват от значение за тяхното възстановяване обаче, чрез принципа на аналогията, тъй като несъзнаваното не работи с понятията така както съзнателно сме свикнали да ги използваме. В това отношение намират място и всички патологични грешки от ежедневието. Едно от тях е забравянето. Когато желаем да изпълним някакъв план в бъдеще време си поставяме команда така, че докато се яви момента за действие да не ни се налага да си напомняме непрекъснато, точно като изпълнение на команда внушена по време на хипонза за която хипнотизирания няма явна представа. Анализа започва с етиологическото търсене на общото между предмета и действието или мястото където сме искали да отидем, но случайно сме се оказали на друго място, аналогично с поре- дицата от неволно изпуснати думи. По-отношение на тях би ни се по- казал и спомена поради който сме били решени да го забравим от силата на Свръх Аза. Сега когато сме заставени да го възстановим при всяка среща с този акт нищо чудно, ако неволно го пропускаме за да остане спомена неразкрит. При анализа значенията на тези моменти ни оказват и за зловредните шеги на които по - късно евентуално бихме станали жертви. Тук могат да се поставят и грешките по - време на писане, случайните леки нараняваня при работа с инструменти, с които по-принцип умеем добре да си служим.


Възпитанието

Когато в първата глава говорих за конфилкта по-между хората споменах за един от тях, който сега ще навлезе по-основно в разсъжденията ми. Става въпрос за взаимоотношенията. Но взаимоотношенията между хората са от всякакъв род, ала възпитанието е взаимоотношение базирано на културните ценностти. В теорията на психоана-лизата ясно е подчертано, че ролята на либидото при човека е от най-голямо значение за силата на несъзнаваните импулси върху съзнанието. Тъй като както вече споменахме подтискането на сексуалността е и желание което намира най-силен израз за общността. В този смисъл определението на первезията като удовлетворяването на либидото без да е установено пряко, чрез детеродните органи е осъдително от обществото, защото в нея се намира израза да бъде съсипана създадената до момента цивилизация и ред за продължаването на рода. Споменахме и, че това е така, защото в това желание се съдържат сили способни да разрушат постигнатото от нея отделяйки индивида от действията да се труди. Докато трудът е ценен и дейността му се оказва почти винаги неотложна.

Обаче културата е тази, която се грижи тази опасност да не стане актуална. Като дава варианти желанието да бъде отлагано във времето. Но за да стане човека годен да възприема културата му е необходимо възпитание, което в случай оказваме също като вид взаимоотношение от човек срещу човек. Използвайки думата "срещу" имам впредвид възпитанието, като вид взискателство от едни индивиди или индивид към друг. В това отношение се намират и ролята на възрастните към по-младите. И в по-глобален смисъл можем да го кажем като отношението на обществото към личността.

Семейството бидейки първоначалната институция можем да кажем, че в по-частен смисъл взаимоотношението по-между родител-дете е взаимоотношението, което и дава своите първи представи на децата за общност. От Фройдистката теория научаваме, че перверзността на децата се изразява във факта, че тяхната сексуалност все още не е развита и поради това нейното удовлетворение намира израз в цялото тяло. Докато в по-късен период тя се измества или по-скоро центрира в активността на детеродните органи.

Възпитаващата взискателността към детето провакирайки го да се научи да удържа желанието (да бъде чистто) се организира, освен от родител - дете, но и от обществените структури на културата под формата на изкуство например. В това число и ценностната му система развита във вид на внушения от неговите прояви като страшни приказки, които говорят за наказване на лошото и неподаващото се на сгромолясване възмездие на доброто. И след определянето на по - силния идва ред на това да се определи, кое е в частност доброто и лошото? За което на последното му биват предписвани проявите и на
перверзност.


Тоест

Във въведението споменах, че възпитанието е проява дълбоко свързана със смисъла на културата, защото имайки за цел да научи индивида как да живее следва и целта да познае битието в което се намира. После разбрахме, че човек, ако не познава, непознава и това що е наука или мистика. А всяка мистика превърнала се в реалност бива определяна, като наука. В този смисъл когато се опитваме да разберем проповедта на всяка метафизика не бихме могли да пропуснем факта, че научното знание се ползва от нейните прояви, като връх на съзнанието в даденото историческо време. Не, че човешкото съзнание е било по - различно от сегашното, напротив тук не става въпрос за него, ами за несъзнаваното което се превърна и в обект на курсовата работа.

Поради това, ако търсим митовете на днешното съзнание и ги дирим при децата, според теорията на психоанализа бихме открили белези от миналото. И, ако не там тогава на другия полюс при зрялостта откриваме волята за възпитание, която като внушавайки на бъдещите поколения своите изисквания и очаквания, може би така оказва и за пътя който би трябвало да се извърви. Бих аналогизирал с факт който говори за това, че имаме днешния мит за абстрактната държава като реалност, а не утопия както е било в античността. Защото тогава реалната вяра е била религията която сега явно е изместена от вярата в държавата.

В този смисъл, ако сега говорим за Обществото срещу То, то имаме впредвид, че само така се осъществява конфротацията на отделния индив с неговите страстти. Но ползата от този анализ се крие в това, че взискателността бидейки възпитание когато възпитание се извърша нарушавайки физическата връзка сега именно, чрез ролята на глобалната медия се извърша и един акт на индивидуализиране, което оставяйки следи в бъдещето несъзнавано не би пропуснало да постави следите и на бъдещото разнообразие и развитие от симптоми на неврозност. При все факта, че в днешно време дейността на всеки гений осъждаме, като неврозност на анормалоното поведение, то и констатацията, че гения на Айнщайн сътворен от силата на атомната бомба направи възможно голяма част от човечеството да се идентифицира в хода на своето развитие, като болно когато и се самоизби, чрез нея. Естествено става въпрос за убийствата на дадено поколение от хора, а не за цялото човечество. Поведенческата форма на такъв симптом бе опреден от Фройд, като култта към смъртта, но не само това. Масовата форма на възпитание, даде възможност за масово изтребление. Индивидиалността предначертавана не само по получаването на свобода, но и от ранното само- възпитание подава и следите на индивидуалните войнички или по друг начин назовано терористичните актове.

Но тук никой не си поставя за цел да даде някакъв отговор за логиката на едни или други действия. Тук само се показва как невъзможността същите да бъдат провокирани, както е при болните от хистерия знаейки, че това което вършат е безмислено, но не могат да се отърват от него показва и една невъзможност да се спре тяхното протичане тъй като в един анализ, чрез теорията на психоанализа се разкрива и глобалното несъзнавано което бивайки третирано от културната му реалност, внушенията които то получава не се и подават на това да бъдат под нечий контрол.



Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.