Мисли от Албер Камю:
„Не върви пред мен, може да не те последвам. Не върви зад мен, може да не те водя. Върви до мен и ми бъди приятел.“
„Човек не трябва да опитва първо да разбере, а след това да почувства изкуството — то не се уповава на разсъдък.“
Роден: 7 ноември 1913
Мондови, Алжир
Починал: 4 януари 1960
Вилблевен, Франция
[редактиране] Биография
Албер Камю е роден в Мондови, Алжир, в семейство на френски заселници (пие ноар). Баща му е убит в битката при Марна (1914) по време на Първата световна война и Камю е отгледан в град Алжир от майка си, която е от испански произход. През 1930 той заболява от туберкулоза и трябва да прекрати заниманията си с футбол и да продължи задочно обучението си в Алжирския университет. Докато заема различни временни служби той успява да завърши философия в университета (1937).

През 1934 Албер Камю се включва във Френската комунистическа партия, но през 1936 е обвинен в троцкизъм и напуска. През 1934 се жени за Симон И, но малко по-късно се развежда. През 1935 той основава Театър на труда (Théâtre du Travail; през 1937 преименуван на Театър на отбора, Théâtre de l'Equipe), който функционира до 1939. Сътрудничи на различни леви вестници, като „Алже Репюбликен“ и „Соар Репюбликен“. Заради заболяването от туберкулоза не е приет в армията в началото на Втората световна война.

През 1940 Камю се жени за Франсин Форе, пианистка и математик. През същата година започва работа за вестник „Пари Соар“. Макар първоначално да е противник на войната, присъствието му при превземането на Париж от германците и на екзекуцията на Габриел Пери все повече го настройват срещу Нацистка Германия. Заедно с редакцията на „Пари Соар“ той се премества в Бордо. През този период довършва първите си книги „Чужденецът“ („L'Étranger“) и „Митът за Сизиф“ („Le Mythe de Sisyphe“).

През следващите години Албер Камю се включва във Френската съпротива с псевдонима Бошар и участва в издаването на вестник „Комба“. Той е редактор на вестника от 1943 до 1947, като в този период се запознава с Жан-Пол Сартр. През 1945 се раждат децата му, близнаците Катрин и Жан Камю.

След войната Камю се включва в обкръжението на Сартр и прави обиколка в Съединените щати, изнасяйки лекции за екзистенциализма. Критичността на Камю към комунизма постепенно охлажда отношенията му със Сартр. След поредния пристъп на туберкулоза през 1949 Камю се оттегля и живее усамотено през следващите две години. През 1951 публикува „Разбунтуваният човек“ („L'Homme révolté“), философски анализ на революцията, отхвърлящ комунизма, който довежда до окончателното скъсване със Сартр. Отрицателните реакции към книгата сред лявата интелигенция силно го депресират и той се концентрира върху преводите на пиеси.

През 50-те години Камю се посвещава на защита на човешките права. През 1952 напуска работата си за ЮНЕСКО, след като Организацията на обединените нации приема за член Испания, ръководена от Франсиско Франко. През 1953 е сред малкото привърженици на левицата, които критикуват потушаването на стачките в Източен Берлин от съветската армия. През 1956 протестира срещу подобни действия в Полша и Унгария. До края на живота си той се застъпва за отмяна на смъртното наказание по целия свят.

Със започването на Алжирската война през 1954 Албер Камю застава на страната на френското правителство, обявявайки войната за част от „новия арабски империализъм“. Макар да е привърженик на по-голяма автономия за Алжир, той вярва, че съжтелството на французи и араби в страната може да продължи.

През 1957 Албер Камю получава Нобелова награда за литература за своето есе „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), насочено срещу смъртното наказание.

През 1957 г. Камю е удостоен с Нобелова награда по литература и става нейният най-млад носител след Ръдиърд Киплинг. Писателят загива в автомобилна катастрофа край малкото градче Вийеблевен. По ирония на съдбата години по-рано той е казал, че най-абсурдният начин да си отиде от този свят би било автомобилна катастрофа.