Аз мисля, че всеки човек, независимо от пола си е претърпял поне едно разочарование или неразбиране в любовта, не се срамувам изобщо от разочарованията си, те са нещо човешко и както може да се пише за радостни преживявания и за споделени любови, намирам за нещо естествено да се пише и за болката. Даже болката ми действа като стимул за писане. Не знам защо е така при мене. Пиша или когато съм тъжна или когато се замисля по някакъв проблем, на който трудно намирам отговор. Може би така си помагам да осмисля ситуацията.

Всъщност, забелязала съм, че мъжете в България по-свенливо подхождат към чувствата си от жените. Затова изглежда и никой не пише свои неща, някой може да ме опровергае, ако иска. Може би им трябва малко смелост и свободна воля на нашите мъже, за да се балансира между тях и нас. Може би системата в България им е смачкала самочувствието, въпреки, че аз ги харесвам, бих искала да са малко по-смели в израза си на чувства по-принцип, не става въпрос лично за мене, говорила съм си по този въпрос с доста жени. Да си мъжествен не означава, че не трябва да даваш изява на чувствата си, напротив, смятам, че всеки пол си има своето очарование, когато ги разкрива.

В развитите страни изобщо не е така и мъжете се гордеят с волеизявата на чувствата си.

Редактирано от *Eвa* на 15.02.06 12:18.