Етиката се състои от действия, които индивидът предприема спрямо себе си. Тя е нещо лично. Когато някой е етичен или “има своя етика”, това е следствие на собствения му детерминизъм и се извършва от него.
Правосъдието е действие, предприето от група спрямо индивид, когато той не успява да предприеме тези действия самостоятелно.
Твърде често, обаче, индивидът бива въвлечен в неетична ситуация и ако не притежава технология, чрез която да се справи аналитично (рационално) с нея, той “се справя”, като вярва или претендира, че с него са постъпили по начин, който е причинил или оправдава неетичното му действие, и това е точката, в която тръгва надолу. Когато това се случи, никой не може да го подхлъзне по–силно по наклонената плоскост от самия него.
Веднъж тръгнал надолу, без основната технология на етиката, човек не притежава начин, чрез който да се изкачи обратно – той просто се срива директно и преднамерено.

По-нататък не го открих, ще карам на спомени.
Значи, всеки прави някакви неетични действия, кой повече, кой по-малко. Това се нарича оверт. Да речем-оверт...действие, което вреди по някакъв начин на другите. След това на несъзнателно ниво той знае, че е извършил неетично действие, но на съзнателно ниво се самоубеждава колко всъщност правилно е постъпил. Получава се разцепление между същността и личността му и започват проблеми. Той премълчава вредоносното си действие и дори нещо повече-започва да го повтаря с идеята, че колкото повече го повтаря, толкова повече то става адекватно и точно безупречното действие, което е трябвало да направи още първия път.
Пример-жена загаря манджа веднъж и си тегли една и повече не я загаря. Признава, тоест, пред себе си и съвестта си оверта.
Жена загаря манджа, няма силата да си признае неправотата и отсега насетне цял живот загаря манджите си, доказвайки си по тоя начин колко е била адекватна първия път.
Решението на проблема е човек да си седне на д-то и да изпише всичките си оверти. Някои са толкова скарани със съвестта си, че изобщо не си признават, де...
Но това изписване е като изповедта при католиците. Да си признаеш, че не си постъпил етично, че не си бил прав, това пречиства и успокоява духа.
Друг начин няма, освен покаянието и християнството е много право относно него.
Но е свързано с много болка и са малко смелчаците, които го правят.
Повечето просто се правят на три и половина и твърдят до последна капка кръв, че са били абсолютно и категорично прави.
Но в същото време започват да се държат неадекватно, странят от другите, затварят се в себе си или се отварят прекалено.
Изобщо-всякакви действия извън здравия разум, нагоре или надолу.
Лично аз познавам много хора, които упорито странят от любимите си същества, за да не им навредят и в същото време изобщо не осъзнават какво точно правят, а търсят под вола теле.
Така че-ако си била обичана и уважавана и почитана и любимият изведнъж започне да се държи хладно и студено, нерядко причината не е в отчуждаването му, а в идеята му, че ще ти навреди повече, защото се е подхлъзнал в неетичността си вече.
Естествено, тук не става въпрос за жените, които от самото начало са били подмятани насам натам, за които говори някой си. Там е друга песен.
Но и те ще се научат...

Който се смее накрая, най-добре се смее.