Или за по-лесно:
30 юли 2004, 11:10

Слугинята

Арх. Белчо Дончев





Преди много години, да си слуга си е било професия със своя вътрешна субординация и степени на развитие. Да бъдеш управител на чифлик е било едно, иконом – друго, гувернантка – трето, готвачка четвърто, слуга на Д'Артанян – съвсем различно и много привлекателно. Социалната йерархия била ясна и регламентирана, обвързана с нивото на придобитите и предлагани на Господаря умения. Срещу тези услуги слугата е получавал регламентирано възнаграждение, а в добрите класически романи - нерядко е споменаван и в завещанието на Господаря.

С общественото развитие, слугата също преминава в други измерения и стойности. Слуга на народа, слуга на чужди интереси, слуга на много господари, слуга на закона, слуга на парите. Всички те са слуги, но в някакъв преносен, нещо друго значещ смисъл. Сиреч за едно се отнася, а за друго се касае.

За една професия обаче в слугинството няма нищо двусмислено. Дори в повечето случеи се е изродило в слугинаж. По силата на съзнателно създадените условия, в която тя се практикува. Професията АРХИТЕКТ.

Целта на настоящото изследване не са естетически, обемно-пространствени и функционални; градообразуващи, градоунищожаващи и градообслужващи; културоложки, кошмароложки и възпитателни параметри, постижения и провали на Архитектурата като такава. Струва ми се даже, че Архитектурата като такава днес няма смисъл да се изследва. Но трябва да се изследват социалните, психологични, психосоматични и психопатогенни симптоми, водещи до диагностицирането й като Слугиня. Защо Архитектите останаха единствените слуги с висше образование в Държавицата ни?

Българските Архитекти се оказват рядък, може би единствен феномен във феноменалното иначе Българско общество. За разлика от юристи, лекари, учители, военни, икономисти, чиновници, които успяха донякъде да регламентират условията за практикуване на професията си, Архитектите успяха да ги замъглят още повече. Докато всички други влизаха в пазарни отношения с обществения интерес към продуктите им, Архитектите успешно предадоха регулацията на Архитектурния пазар в ръцете на общинските администрации, на Закона за обществените поръчки, на строителните фирми и на неясни групировки с много пари.

Архитектите са разделени в няколко взаимосвързани теоретично, но на практика – напълно разделени, понякога враждуващи кланове.

Архитектурна администрация. Слуга на големите пари. Главни, по-малко главни и съвсем малко главни, но винаги Важни Архитекти в общините. Те казват какво може и какво не може според закона и Устройствения план, което би трябвало да е едно и също. Удрят печати, дават строителни разрешения. Носят огромна, включително наказателна отговорност. Обаче никой не им я търси... Устройствените планове или са много стари, или са още по-стари. Градските проблеми се решават на парче, без цялостна концепция. Решаването на парче дава невероятна корупционна власт в ръцете на хората, от които зависи вземането на всяко отделно решение. Ако мислеше антикорупционно и в интерес на гражданите си, държавата би трябвало да задължи в разумен срок всички общини да актуализират общите си устройствени планове и да финансира от бюджета тяхното изготвяне. В противен случей броят на бензиностанциите на глава от населението ще надвиши броят на населението падащо се на една бензоколонка. Броят на хотелите на километър морски бряг ще надвиши броя на метрите в километъра.

Ако власта, която и да е тя, усещаше Държавицата като свой дом и своя отговорност, а не като временно пребиваване в петзвезден хотел на държавни разноски, едно от първите неща, между другите много и неотложни първи неща, които трябваше да направи, щеще да е възлагането на екип от отговорни професионалисти изготвянето на стратегия за цялостно развитие и устройство на националната територия , която след приемане от Народното събрание, да стане Закон и програма на Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Хаосът в строителството трябваше да бъде предотвратен, вкаран в някаква все пак разумна визия за бъдещото общонационално, а не на групировките развитие. Но се случи точно обратното. Хаосът не само не беше предотвратен, той много сполучливо беше отгледан, поддържан и използван за дивашко и бандитско застрояване, буквално превземане на златни терени и райони от страната. Защото корупцията живее най-добре в строго регламентиран, подреден и охраняван хаос.

Разбира се, че има и почтени главни алхитекти и специалисти по общините. Лично аз познавам един. Навярно има още неколцина. Предимно в малки общини. Защото в големите има изработен механизъм, който или ги изхвърля, или ги променя... В клана на Архитектурната администрация съществува строга вътрешна солидарност, гарантираща както статуквото, така и изхвърлянето от него. Отношението му към гражданите-просители е на принципа на изгодата, към другите архитектурни кланове - на принципа на взаимната изгода, към големите пари - положително, към хората с големи пари - слугинско, към архитектурната колегия въобще-презрително. Архитектите от този клан не са виновни за отвратителната си практика, защото друга, при новосъздадените и старосъществуващи условия просто е невъзможна.....

Архитектурен елит. Професори, доценти, асистенти, Председатели на САБ и придружаващите ги лица.Приносът им към състоянието на българската архитектура е огромен. От една страна те произвеждат бъдещите Главни, по-малко и съвсем малко главни архитекти. От друга страна, нещо много важно, те се самовъзпроизвеждат. От трета страна, произвеждат Архитектурната гмеж, за която ще стане дума по-късно. Но най-важното е, че те произвеждат и Архитектура. Производството на архитектура е много сложно, досадно, отговорно и неблагодарно нещо, от което те нямат много представа. То не е наука и се научава поне десет години след дипломирането, и то ако имаш талант за това, ако твърдо и упорито не желаеш да живееш нормално, или ако не те бива за нищо друго, дори за Главен Архитект или Асистентm в съвремените им изродени измерения. Но елитната позиция, която заемат им осигурява преки връзки с Главните Архитекти - техни възпитаници, безплатна или почти безплатна студентска компютърна работна ръка, оборудвани офиси и бонусът на придобитата научна степен. Разбира се, че има изключителни личности и добри преподаватели между тях. Просто, производството на Архитектура не е основен предмет на дейност за академичната фирма, в която работят.

Архитектурният елит се отнася подмазващо към Архитектурната администрация, както всички останали впрочем, високомерно към останалата архитектурна колегия, селективно – практически към широката студентска маса и няма никакво отношение към гражданина–просител. Слугува на самосъздадената илюзия за елитното място, което заема сред архитектуротворящите субекти. Думата “Солидарност” в какъвто и да е смисъл е непозната и неразбираема. Архитектите от този клан не са виновни за това, че не знаят точно какво правят, защото нямат никакви условия да правят това, което считат че знаят.

Архитектурна гмеж. Това е кланът на всички останали. От архитекти, които знаят и могат всичко, до обратните такива. От току що завършили до безмалко починали. От енергични, предприемчиви, пробивни, до обезверени, чакащи, отчаяни. Всичките обаче - абсолютно и безпрекословно слугуващи на хората с пари. Безропотно приемащи всички унизителни условия, наложени им от Архитектурната администрация. Безмълвни пред извращенията на Закона за обществените поръчки. Приели незначителноста си пред Архитектурния елит. Отчаяно и със всички позволени и непозволени средства борещи се за правото да практикуват професията си. Кой по призвание, кой от самолюбие, кой от немай къде. Състезаващи се помежду си не за по-добра идея, а за по ниска цена на идеята си. Някои успяват , други не. Пазар! – биха казали някои. Пазар на какво? – биха попитали втори. На Архитектурен слугинаж – биха отвърнали третите.

Но не за да стигнем до това тъжно заключение е цялото ни усилие. А за причините, довели Архитектите до тук. А те са прости.

Първо, Архитектите са такива, защото не им е оставен никакъв друг шанс или възможност. Те не участват в създаването на архитектурен пазар, защото такъв не е позволено да съществува. Архитектурвият пазар е унищожен от Закона за обществени поръчки, където стоката, с която участват архитектите, е възможно най–ниската цена на проекта. Проектът е изваден от сферата на интелектуалната и творческа дейност и е вкаран в сферата на услугите. При това в сферата на най-ниско платените, понякога неплатените или платени частично по благоволение услуги. Не в сферата на прилагане на закона е вкарана и дейноста на Главните архитекти, а в сферата на услугите. Но в сферата на високо платените нерегламентирани услуги. Архитектурният елит сам търси място в сферата на услугите, защото е зле платен и професионално незадоволен като елит.

Второ, Архитектите са индивидуалисти. Очевидно всеки от тях се интересува от собствената си “творческа реализация” и не му пука за мястото и авторитета на професията в социалната и професионална стълбица. Включително и Председателите на САБ. И това е естествено, защото сегашното им място в тази стълбица е при услугите. Те не създават концепции за развитие на селища и области, не творат скулптури от алуминий и стъкло, не създават обитаеми пластики или Втора природа. Те просто оживяват, слугувайки на хората с пари. Защото единствените, които имат понякога нужда от тях, са хората с пари. За да начертаят и прекарат (!) през инстанциите това, което парите искат. Каквото и да е то. Защото ако не им го начертае един, ще го начертае друг. Дори за по-малко пари. Какво ти тук Изкуство, обитаеми пластики и скулптури?! Какво творчество, какво проектиране?... Понякога и какви пет лева...

Трето, Обществото, доколкото такова съществува в Държавицата ни, няма нужда от Архитектите. За това разбира се Обществото няма никаква вина. Всеки заема такова място в Обществото, каквато той сам е успял да наложи като необходимо в него. С полезноста си. С уменията и знанията си. С визията си за бъдещето и своето място в него. С обществената си незаменимост. С активното си участие във формирането и битието на това Общество. С непрекъснатия си принос в развитието му. С решения за проблемите му. С посочване на проблемите... С уважение към миналото, отговорност за настоящето и бъдещето.

Или с категоричен отказ да слугува!

Оказва се обаче, че слугинският манталитет е влязъл толкова дълбоко в ума и сърцето на Архитектите, че дори когато им се придоставят възможности да променят битието си и условията, в които проектират, те не могат да се надскочат. И започват вътрешно да се делят на Господари и Слуги. На такива с пълна проектантска правоспособност и други с непълна. Може би трябваше да се разделят на такива до метър и седемдесет и всички останали.

Защото :

· Чували ли сте за лекари, юристи, учители, артисти, икономисти и каквито и да е други, делящи се по този абсолютно неясен и субективен признак?

· Защо от всички специалисти в сферата на интелектуалния труд единствено за проектантите е задължителна застраховка срещу възможни вреди от грешки в проектите? Нима една лекарска, или счетоводна или юридическа грешка не носи последващи вреди?

· Защо няма задължителна застраховка за Инвеститора, която да гарантира изплащането на договорираните проектантски хонорари?

· Познавате ли професионалист, който извън полагащите се данъци и осигуровки, плаща допълнително задължителни застраховки, трябва ежегодно да снася на браншовата си камара още между двеста и триста лева за да упражнява професията си? Без да има какъвто и да е ясен ангажимент от въпросната камара по отношение на практически ползи за нея? По-точно – срешу един ценник, прилагането на който ще си остане задължение на широката членска маса?

· Защо, докато всички други специалисти хвърлиха и хвърлят огромни усилия да регламентират статуса на професиите си, да изяснят условията, включително и финансови, но не само, в които работят, да се легитимират като професионалисти – част от обществения живот, в който са необходими, знаещи и можещи, Архитектите тръгват към ново, вътрешно разделяне, към продължаване на хаоса във взаимоотнощенията между участниците в инвестиционния процес?

· Ще се изясни ли понятието Инвеститор, задълженията, които има той , отговорностите които носи с навлизането си в инвестиционния процес?

И още десетки също толкова безсмислени въпроси!

Аз, пишещият тези редове, съм също архитект с извинение, с близо трийсет и четири годишен проектантски стаж, вътре в проектантската гмеж. Обичам колегите от всички кланове и професията си обичам, въпреки че не разбирам защо и въпреки написаното по-горе. То със сигурност е хиперболизирано, изострено, но не приемам за нормални условията, в които сме принудени да работим. Моля всеки, който се е почувствал засегнат за извинение, но не харесвам това, което правим, нито начина по който го правим. Уверен съм, че и на много от Архитектите също не им харесва. Архитектурата е творчество, вярно. Тя е и сложна професия. Тя е и изключително труден занаят. Тя е и огромна отговорност – професионална, организационна, финансова. Но Архитектурата и е мисия. Архитектите организират и реализират среда, в които протича животът на следващите поколения. Определя микро и макро условията, в които се развива човешкият индивид. Ни повече, ни по-малко. А това не става на парче... Нито с битка за оживяване. Как – не знам. Но съм сигурен, че има начин!

И той не е в слугинажа!