|
Каналите за антики и ролята на Людмила Живкова - част първа
Размер на шрифта: A | A | A | Бодана Лазарова
12 април 2008 14:34
Каналите за антики влизат в полезрението на Людмила Живкова още в началото на 70-те години на миналия век с факта, че големи шефове на партията и държавата тогава вършат сериозна иманярска дейност – изпращат свои групи хора, понякога милиционери, военни, граничари или направо офицери от службите, друг път обикновени иманяри, които да копаят и взривяват в страната, и намереното прибират в лични колекции. Това придобива такива размери, че тя решава да сложи ред в тази дейност под крилото на държавата. Само няколко години преди това и контрабандата е канализирана като официална държавна политика на България и с указ и постановление на Министерския съвет е наречена „скрит транзит” и е възложена на външнотърговското дружество „Кинтекс” като монополна дейност. Дружество, изцяло рожба на Държавна сигурност, и дейност, неразривно преплетена с шпионажа.
Людмила Живкова създава служба „Културно наследство” и й възлага да се опише и документира кой какво и откъде е изкопал и къде е отишло археологическото богатство на страната. И още – да се открият по целия свят и донесат в България археологически, исторически и културни паметници, свързани с историята на страната ни, и това да увенчае инициативата за честването на 1300-годишнината на държавата.
През 1975 г. служба „Културно наследство” се създава, предимно с кадри на Първо главно управление на Държавна сигурност, или иначе казано – външното ни разузнаване. И материалът започва да се събира. От друга страна, шефът на тази служба, кадровият офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност Живко Попов, създава три задгранични фирми на специално изпратени за целта навън българи, през които започват да минават артефактите и в двете посоки – оттук за продажба на аукционите и частните колекционери в Западна Европа, а от чужбина – към България. Само с това ли са се занимавали обаче хората от кръга „Културно наследство”, по-известен като най-близкият кръг около дъщерята на Тодор Живков. Официално дипломати, всъщност офицери от разузнаването, имената им се свързват с няколко от най-емблематичните, дълбоко засекретени и неизяснени до ден днешен случаи в българската история като атентата срещу папа Йоан-Павел Втори и убийството на писателя Георги Марков в Лондон. Така културно-историческата дейност, каналите за антики и изключителната инициатива за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава се преплитат с най-високите нива на външния ни шпионаж.
С идеята си да сложи под контрол каналите за антики и иманярството обаче Людмила Живкова удря не само партийните върхове, но и интереса на почти всички управления на Държавна сигурност – активни участници в същия процес и съответно си създава още врагове.
Сама не съзнавайки, създава сериозна интрига между няколко управления на ДС, като се обляга и работи предимно с 14 отдел РИК на Първо главно управление на ДС, и не подава никаква информация за това какво става нито на политическата полиция – 6 Управление на ДС, нито на останалите.
Една от версиите гласи, че в отговор службите решават да подведат нея и хората от близкия им кръг, и им подхвърлят уж пристигнала от чужбина странна старинна карта на съкровище, скрито в гробница в Странджа, и че нейната кухина с формата на правилен куб е засечена по сателит и от руснаци, и от американци, че дори и от британци откъм Гърция.
„Нещото” е толкова важно по преценка на Людмила, че човек от екипа прави непрекъснати совалки чак до вътрешния министър Димитър Стоянов.
Изпратен от нея екип заминава за Странджа и става свидетел на странни събития там. Един от екипа обаче, човек на службите, последователно отклонява от точното място.
При странни обстоятелства през юли 1981 г. Людмила Живкова умира. Смъртта й и досега е обвита в тайна. Официалната версия е самоубийство, но никой не се занимава кой и защо предизвиква дълбоката й депресия. Освен конфликтът й с нашата Държавна сигурност и внимателното наблюдение върху нея от руските служби, които не одобряват политиката й и смятат, че ако тя наследи баща си, съществува реална опасност да се опита да отклони България от руската орбита, съществува и дълбок конфликт с баща й Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия и ръководител на тогавашната българска държава.
Докладът е завършен след смъртта на Людмила Живкова – 1982 г.
През 1984 г. се сформира една 5-членна група от двама следователи и трима оперативни работници от службите, която под крилото на 6 Управление на ДС действително успява да наложи контрол върху този процес.
Начело на 6-и отдел на 6 Управление е Димитър Иванов. Начело на сектора за антики е Кирил Христосков.
След смъртта на Людмила екипът се обръща към вицепремиера на страната Стамен Стаменов, който знае за важността на очакваното откритие и обещава помощ. Точно тогава умира и той.
Скоропостижната смърт на няколко души, свързани с издирването на това, което по описанието на участниците в него варира от саркофаг с информация за произхода на човечеството, през гроб на извънземно и свитък с неразгадаема писменост, до гробница на египетската богиня котка Бастет – богиня на Луната и обща прамайка на всички човеци, създава мистичния ореол и легендата за странния предмет, заровен и скрит в Странджа.
Каналите за трафик на антики на Държавна сигурност обаче след 1989 г. са приватизирани в частна полза точно по същата схема, както и каналите за скрития транзит – тоест за контрабандата на оръжие, наркотици, злато, сребро и всякакви акцизни стоки.
Интересът обаче към това какво има в Странджа и дали хората от кръга на Людмила или пък от службите на Държавна сигурност са го открили се подновява официално през 1999 г. и то от американци.
1981 г. е странна и много особена година за България. На 22 февруари 1981 г. мощен взрив избухва в сградата на радио „Свободна Европа" в Мюнхен и унищожава почти напълно офисите на руската, чехословашката и грузинската редакция. На 13 май същата година турският терорист Мехмед Али Агджа стреля срещу папа Йоан Павел Втори на площад „Свети Петър” в Рим, а оттам се разгаря „българската следа” в атентата срещу папата. На 21 юли същата година полският президент Лех Валенса подписва историческото си споразумение с полското правителство. На същия ден – 21 юли 1981 г. в София на 39 г. умира Людмила Живкова, председател на Комитета за култура и дъщеря на първия човек в партията и държавата Тодор Живков. Ето в тази обстановка през същата тази 1981 г. започва строго секретното дело срещу хората от „Културно наследство”, известни като кръга „Людмила Живкова”. Въпреки че има присъди през 1982 г., през 1990 г. те излизат на свобода, след което делото е подновено и финалният акт по него – постановление за прекратяване по давност на военна прокуратура, носи дата 16 юли 2003 г. Делото се е проточило на практика цели 22 години.
Малко след като Людмила Живкова забелязва мащабната иманярска дейност на партийни величия под прикритието на тайните служби и армията и решава да сложи ред в тази дейност в полза на държавата, прави впечатление странно съвпадение: на 2 ноември 1973 г. тя е тежко ранена в автомобилна катастрофа, а на път за болницата й се случва още една катастрофа. Няколко дни е в кома, а камионът ЗИЛ, причинил катастрофата, изчезва безследно и досега липсва всякаква информация за него. Още едно странно съвпадение сочи, че това се случва само месец, след като на 3 октомври 1973 г. на път за летище София също такъв ЗИЛ се врязва странично в черния правителствен автомобил „Чайка”, в който пътува секретарят на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер, току-що пристигнал на официално посещение в България. И досега се спори дали е обикновена катастрофа или атентат. От средата на 70-те години Людмила Живкова, когато оглавява Комитета за култура, започва да се обгражда със свои протежета. Докато е на специализация в Лондон, се сближава с Кръстю Мутафчиев, завеждащ финансово-административната служба при посолството ни от 1966 до 1978 г. с 3-годишно прекъсване, по-късно – един от шефовете в „Културно наследство”. След завръщането му от Лондон в България, в края на 1978 г., Мутафчиев е назначен за главен специалист в отдел „Кадри” на МВнР, а от септември 1979 г. му е възложено да ръководи група служители на „Културно наследство”.
Докато мандатът му тече обаче, на 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон е убит писателя Георги Марков с така наречения „български чадър”. Скоро след това Скотланд Ярд започва да работи по версията за „българския чадър”. Предполага се, че информацията за това е изтекла към британските служби от агент на българското разузнаване. В единственото си интервю, малко преди смъртта си, Кръстю Мутафчиев казва, че за издайник е бил натопен офицерът от Първо главно управление на ДС Димитър Димитров. Самият Мутафчиев обаче, изглежда, също е бил човек на това управление: От Живко Попов ми бе възложено да работя като оперативен работник и да отговарям за административната дейност на създадената служба Културно наследство. Отговарях за материалната база на групата на Лиляна Тодорова и Христо Дзавела и общо оперативно ръководство на Живко Попов от длъжност останах като разпоредител със средствата на Културно наследство, като бях уведомен изрично от Петър Младенов, че одобряване на разходите ще става от тримата мнинистри, отговарящи за дейността ни.
И до днес остава загадка кой в действителност е бил „къртицата” от нашето разузнаване, пропял пред британското разузнаване за „българския чадър”. Подобна „къртица” предава сериозни сведения и по случая с атентата срещу папа Йоан Павел Втори и нейната самоличност също не е разкрита до днес, знае се само че бил с високо положение в българската държава и българското разузнаване. Това обаче е втори пореден голям провал на нашата резидентура. Всъщност първата версия, че КГБ по поръчка на Москва е наредила на българските тайни служби да премахнат папата славянин, всъщност е огласена за първи път не от журналистката Клеър Стърлинг, а от Йордан Мантаров, бивш полковник от Държавна сигурност на работа във френската столица от 1979 г. до същата тази 1981 г., когато остава като емигрант в Париж. Той всъщност след това е разпитван задочно и по българското дело за атентата срещу папата. Оставането на полковник от разузнаването като емигрант в Париж обаче се тълкува като още един сериозен провал на нашето разузнаване, при това вече, както личи, явно свързан с атентата срещу папата и т.нар. „българска следа”. По това време в Париж остава и друг офицер от българското разузнаване, при това от т.нар. суперсекретен щат на Първо главно управление на ДС – журналистът Владимир Костов. Клеър Стърлинг пише в книгата си, че по това време координатор на българския шпионаж в Западна Европа е Живко Попов. Към тези три сериозни провала на резидентурата ни в Западна Европа се причислява и една сериозна грешка на Иван Томов Дончев, офицер от Първо главно управление и човек, сочен от западните разузнавателни централи като човекът за връзка на нашата Държавна сигурност с италианската терористична организация „Червените бригади”. Ако той на своя глава е направил връзка с тази организация, това би било поредният, при това доста сериозен провал.
Ако Живко Попов действително е наблюдавал резидентурата на разузнаването ни в Западна Европа, всичките тези провали са били без съмнение на неговия гръб. И доста логично звучи в такъв случай версията, че точно за това той е сложен на разработка и съден, формално за присвояване на огромни суми от фонда на „Културно наследство”, а всъщност негласно за това. За статута му на офицер от Първо главно управление на ДС говори справката за него, дадена по делото за аферата със средствата на „Културно наследство” и „Фонд 1300 г. България”: От 1952-55 г. е бил офицер във Вътрешни войски. Оттам е уволнен през октомври 1955 г. поради съкращение. До декември 1956 г. е волнонаемен секретар в Дома на културата на МВР. От 8.12.1956 г. до 5.10.1962 е офицер в VІІ управление на ДС – УБО, откъдето се уволнява на 5.10.1962 по собствено желание. Три години по-късно, на 17.12.1965 г. е приет на действителна военна служба в управление Първо на Държавна сигурност със звание майор. Кариерата му там приключва на 30.04.1981 г., когато е уволнен от длъжност началник отдел по действащия резерв със звание полковник.
За това какви задачи е изпълнявал офицер от разузнаването и в паралелната си биография в Министерството на външната работа, говори и офицерът от Второ главно управление полк. Стефан Лилов, водил разработката срещу него:
Живко Попов обаче е бил кадрови офицер от Първо главно управление. Какви задачи освен тази контрабандна дейност и освен тези чисто културни дейности, е изпълнявал. Има немалко следи по делото с югославски адрес, дори има драстичният пример в един разпит на Въло Горанов, където се казва, че му е била поставена задача за ликвидиране на писателите Георги Марков и Владо Котов.
Според мен тези документи, с които се показва, че са им били поставен задачи, го наричаме на оперативен език самоинициативи, за да се покажат, докажат или похвалят, че те са хората, които мислят за държавата, подпомагат работата на Държава сигурност. Според мен това е едно опасно вредителство. Живко Попов никога не е работил оперативна работа, неговата работа всъщност като офицер в системата на външните работи, кадровото обезпечение, на прикрития в мисиите, подготовка и изпращане на тези прикрития в посолствата чрез Георги Вутев, но пак не без Живко Попов и в търговските ни мисии.
Тоест по линия на Първо смятате, че той други задачи, които са засягали дейността на „Културно наследство” или на тези му ходения в чужбина не е получавал?
Получавал е по линия на културно наследство по т. нар програми за работа с изтъкнати български представители на науката, изкуството, бизнеса, такива програми са разработвани и такива задачи са възлагани, но те не са били по линия на ДС, а са по линия на „Културно наследство”. Има такива задачи, които могат да бъдат написани романи с наследника на султана, последния султан.
Това не се ли оказа лъжа и измислица в крайна сметка?
Не той си съществуващо реално този човек, но той изяде много пари, докато се разбере, че той е бил винаги един фантазьор, който е бил един бохем, но да се хванат тези хора, които са на такова високо ниво и изпълняващи такива отговорни задачи по „Културно наследство” и да повярват. Както и братът на Масченко – Пешо Контесата – той също беше в такава програмна. Оженихме го за една от дъщерите на наследниците на Борбоните. Много пари и той изхарчи. В края на краищата се оказа, че е въздух под налягане и не само, но и влоши в известна степен нашите взаимоотношения с Франция. Да не говоря за Захаринка Машенко – и тя беше в тази програма, и още много.
Разунавачът Христо Вълчев, офицер от съветското военно разузнаване, сега известен с писателския си псевдоним Петър Христозов, посочва, че Живко Попов е бил в 14 отдел на Първо главно управление на ДС – културно историческо раззунаване, чийто началник е Емил Александров, по същото време и заместник министър на външните работи и също едно от главните действащи лица по делото „Културно наследство”.
Живко Попов работеше в това направление, където имат един прочут писател, който го размахват, той не е писател, а разузнавач – Петър Япов. Той действително беше по заявка за търсене на тези т.нар културни богатства на България зад граница.
Бил е 14-ти отдел РИК, така ли?
Точна така. Ние се интересувахме от този 14-ти отдел. Живко Попов, имам си резерви, не искам да кажа, че нямам, но в края на краищата той беше деин идеален разузнавач за тази идея на Людмила, колкото има някакви духовни ценности и богаттсва да бъде доведено в България. Те бяха едно семейство, което действаше комплект в системата на българското разузнаване.
Събитията и провалите от 1981 г. се предшестват всъщност от друго, случило се през пролетта на 1980 г., когато папа Йоан Павел Втори за първи път след избирането си посещава родината си Полша. Това предизвиква небивали вълнения около посрещането му, хората скандират името му, а самият той се обявява против комунизма, и тогавашният лидер на Полската обединена работническа партия Едвард Герек пише няколко тревожни писма на съветския лидер Леонид Брежнев. Когато след речта на папата се създава и профсъюза „Солидарност”, следват 2 секретни съвещания в Москва, на които са обсъждани действия срещу Ватикана. По това време, 1980 г., в българската Държавна сигурност от най-високо ниво е разпоредено да започне разработка срещу Живко Попов и кръга му. Офицерът от Второ главно управление Стефан Лилов разказва:
Кога започна разработката във Второ главно управление на ДС и откъде дойде разпореждането? По какъв начин започна това?
Средата на 80-та година, май или юни. Бяхме извикани в Министерството на вътрешните работи при първия зам.-министър Григор Шопов, бяхме зам.-началникът на Второ главно управление генерал Величков, началникът на отдела „Външна търговия” във Второ главно управление, тогава Девети отдел, и аз като оперативен работник, който отговаряше за „Кинтекс” и търговията със специално имущество и така наречения скрит транзит. Там присъстваше и Димитър Стоянов, но беше в кабинета на Григор Шопов. На това събиране Димитър Стоянов е бил при Тодор Живков, той периодично представя работата на министерството на оперативките, които седмично се променят при Тодор Живков, и е получил писмено въз основа на някакъв документ, който не ми е известен, задача, да се проучат работата на служба „Културно наследство” и мероприятия от подготовка на честванията 1300 години от основаването Българската държава. С това съвещанието свърши, ние получихме задачата. Тази оперативна задача трябваше да я проведе началникът на Второ главно управление генерал Аначаков, но по негови лични съображения, тъй като се познава с част от замесените по тази преписка лица, той е направил отказ, след което шефството на тази оперативна група, която беше формирана във връзка точно с тази задача, се оглави от Григор Шопов, който си имаше кабинет във Второ главно и където бяхме настанени ние като оперативна група. Тя беше формирана и по определени признаци от оперативни работници, които отговарят за обектите и предприятията, в които работеха лицата, свързани с тази (тогава ние не знаехме, че е престъпна) дейност, но ние трябваше да докажем има ли такива корупционни практики и да ги представим на ръководството.
Янчо Таков излезе с версия, че от Москва са дошли сигналите за злоупотреби и че в КГБ са хванали злоупотреби за около 70 милиона на този кръг „Културно наследство”?
Това категорично не е вярно. Би трябвало поне и аз да съм чул токова, колкото и Янчо Таков, ако е имало нещо такова, но нито документ съществува, нито ни е възлагано да работим в направление, а ако работехме в това направление, които работихме изцяло комплексно по всички обекти, щеше да излезе връзката с Русия.
Присъствието на Григор Шопов е сигурен знак, че разпореждането е дошло от Тодор Живков. Как си обяснявате, че той разпорежда едно сериозно проучване и разследване на най-близкия кръг около дъщеря си?
Това е цял анализ на събитията, които се случват в този период и зараждащата се корупция в държавния апарат. Не случайно той излезе с едни съображения за корупция в държавния партиен апарат. Непосредствено преди възлагането на тази задача се провеждаха партийни събрания във всички партийни организации, включително и в системата на МВР и в частност в нашето управление. Хората бяха подведени, оперативните работници бяха подведени да говорят открито на тези скрити събрания, защото ние всичките в тези служби бяхме членове на БКП по силата на редица разпореждания за работа в органите. И считахме, че това, което не се чува в ръководството, на един такъв форум може да се чуе и да се вземат мерки по отношение на корупционни практики в системата Външна търговия. Казвам системата, защото нашият отдел обезпечаваше всичките външнотърговски предприятия, ВТО-та, задгранични дружества, смесени дружества, чуждестранни и български, това ни беше една от преките задачи, освен работа по шпионството, е и на второ място корупция във външната търговия. И такива сигнали имаше многобройни, които не бяха развивани, но които бяха споделяни от партийните членове на това партийно събрание и за съжаление веднага след събранието цялата тази информация беше предадена на Георги Вутев, който тогава беше заместник-министър на Външна търговия, бивш работник на Първо управление. По този начин в известна степен бяха сигнализирани много от обектите, които са извършили престъпление. Изключвам тези, за които ни беше възложено да работим, защото дори от колегите ние имахме изрична забрана, пък и по съвест не сме ги цитирали.
Това не обяснява защо Тодор Живков би разпоредил разследване на кръга около дъщеря си.
Ако се погледне в един по сериозен мащаб, той виждаше опасност за своя т.нар едноличен режим, защото изпуска контрола, изпуска властта между пръстите си, защото хората, които провеждат тези практики, започват да властват в определени сектори – в икономиката, в културата и в обществения живот, тоест, налагат друг стил, който е различен от общоприетия и оглавяван от Тодор Живков стил на работа. Това противоречи на приетите документи. Той обичаше много дъщеря си, но по-късно в процеса на разработката си видя, че той ще пожертва мило и драго, за да запази това, което е градил толкова години.
А защо Живко Попов на практика по този начин е отстранен от обществената сцена?
Той е доста приближен на фамилия Живкови, основно чрез Мирчо Спасов и Людмила Живкова, когато е бил на работа Живко Попов в Лондон, тя е била на специализация. Там тя е сключила гражданския си брак и той е кумувал. Влизайки в това обкръжение, а той умее да борави с финикийските знаци добре, той постепенно за няколко години цялото обкръжение на Людмила Живкова успява със силата на парите да го овладее и в известна степен да го използва за своите цели.
Стари иманяри разказват, че преди 10 ноември 1989 г. по върховете на България имало два големи иманярски клана – Троянско-великотърновският с босове Милко Балев и самият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, и другият – Странджанско-Сакарски клан, към който причисляват и хората от кръга „Културно наследство”, и най-вече Кръстю Мутафчиев. Иманярите разказват, че най-много злато имало в Троянския край, откъдето е Милко Балев. Недалеч оттам, от в Стражица пък е роден тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов. И двамата под формата на борба с иманярството и изкореняване на това явление, всъщност са криели собствения си интерес към него. Двата клана всъщност, както се и очаква, имат враждебни отношения. Преди смъртта си Кръстю Мутафчиев, причисляван към върховете на единия клан, разказва как хората на Милко Балев и Димитър Стоянов затрили възрастен иманяр. Били го с торбички пясък, за да каже къде е заровил колекцията си, а той страдал от пиело нефрит, и няколко седмици след това починал от побоя. Мутафчиев предполага също,че репресиите срещу част от екипа на Дирекция „Културно наследство” в МВнР са били свързани също така с апетитите на кръга около тогавашния вътрешен министър Димитър Стоянов и Милко Балев, които се насочили и към съкровищата в Странджанския край. Така в състезанието между двата клана едните търсили златото и библиотеката на цар Иван Шишман в Стара Планина, а другите – имането на Вълчан войвода в Странджанската местност Бегликташ.
Интересно е, че и самият Живко Попов се оказва закърмен с иманярски идеи. В негова характеристика от 10 март 1982 г, приложена по делото и подписана от заместник началника на Управление „Кадри” в МВР. Пише, че бащата на Живко Попов, Яни Костадинов Попов, който е починал през същата тази 1981 г., е бил известен като иманяр, аполитичен и поддържал връзки с бивш полицай.
Предложението за създаване на Служба „Културно наследство” всъщност е на самия Живко Попов, Емил Александров и Александър Фол, тогава заместник на Людмила Живкова в комитета за култура. То датира от май 1976 г. В документа, адресиран до Людмила Живкова и министъра на външните работи Петър Младенов, тримата настояват службата да бъде на пряко подчинение на Държавната комисия по честването на 1300-годишнината на Българската държава и ръководителят й да може да се разпорежда със задграничните представителства. Освен 4 щатни бройки, те още тогава искат стая в сградата на Външно министерство, апартамент в самия център на София на ул.”Бачо Киро” 5, и къща също в идеалния център – на ул. „Ангел Кънчев” 4. Основната задача на службата според документите е да събира, обработва и предава за използване на различните институти събраната от нея информация, да издирва и закупува културно-исторически ценности, свързани с българската история. В справка по делото се посочва, че от 1978 г. нататък службата е разгърнала значително по-широка дейност от възложената й от ръководството на МВнР. Поради това тя непрекъснато се е разширявала и е заемала нови помещения – на бул. „Руски” 10, на ул. „Гаврил Генов” /сега "Христо Белчев”/ № 7, на „Ангел Кънчев” 14. Преди да залитнат към иманярството, както се отбелязва и в делото, редица разпити посочват точно с какъв род дейност се е занимавала групата от Първо главно. В разпит по делото единият от четиримата обвиняеми, Въло Горанов, посочва, че от 1975 г. до 1979 г. е изпълнявал специални задачи, поставяни му от Живко Попов, по отношение на Югославия и Албания: Създаване на контакти с югославски граждани, онеправдани от режима на Тито. Установяване на българи, живеещи в Югославия. Да имам поглед върху въоръжаването на албанците в областта Косово. Наред с това Живко Попов ми е възлагал и епизодични задачи като например: какви оръжия ще бъдат закупувани от Югославия по повод водените преговори при посещението на американския президент през 1975 г. Задачата, която ми бе поставена, беше да разбера „Какво друго освен пари ще иска Югославия от САЩ”. Писмените сведения трябваше да предавам лично на Попов, като имената на ръководителите на Югославия – Тито, Тане Доланц, Йованка и някои от военните се уточнихме да бъдат кодирани с условни имена. Сведенията подписвах с псевдоним, който се менеше от Живко Попов – „Приятел”, „Стоянов” и др. За изпълнение на тези задачи през този период съм пътувал до Югославия 30-40 пъти. Запознах се с военния министър на Югославия Пеко Дапчевич. Не успях да идентифицирам лица и библиотеки, където може да има българска литература. Относно въоръжаването на албанците в Косово, установих рез 1976-77 г., че това се извършва от албанеца Вебе, към 40-годишен, без постоянно занятие и местоживеене, който пътуваше из Италия и Австрия. Пренасяше пистолети. Освен тези задачи, Емил Александров при едно свое посещение във Виена ми нареди да разуча какви са хората и силите на групата около Йованка, съпругата на Тито. Обстановката беше такава, че се очакваше дори смяна на Тито във връзка със заговора на групата на Йованка. Емил Александров идва 2-3 пъти във Виена по този повод, аз му предадох писмено сведение със събраната информация. Не си спомням да съм изготвял отчети за пътуванията и разходите. Живко Попов винаги ми казваше: „Каквото се случи, не сме те изпратили, оправяй се сам”. От началото на 1979 г. Живко Попов и Александров спряха да се интересуват от тези въпроси.
Още един интересен епизод, скрит между кориците на следственото дело за аферата „Културно наследство”, говори за втория, ако не основен пласт на работата на тези служители. Бившият заместник външен министър и висш офицер от външното разузнаване Живко Попов и Въло Горанов, управител на едната от фирмите на „Културно наследство” и също обвиняем по делото, са обсъждали убийството на писателя Георги Марков и може би на журналиста Владимир Костов. Това става ясно от план за работата на „Приятел”, под който псевдоним е работил Въло Горанов. Планът е за неговата работа от 1 септември 1978 г. до 31 август 1979 г. Той е съгласуван и одобрен от Мирчо Спасов, шеф на отдел „Кадри” в Централния комитет на Българската комунистическа партия, близък приятел с Тодор Живков и покровител на кръга около Живко Попов, и носи неговия подпис в горния ляв ъгъл. Точка 7 от плана гласи: „Мероприятие „Писатели”. Търсене и създаване на нови контакти за реализиране на тази задача”. В разпит по делото, воден от следователя Тончо Тончев на 8 декември 1981 г., Въло Горанов обяснява какво означава това: „Мероприятията се уточниха между мен и Живко Попов. Утвърден е на 18 август 1978 г. от Мирчо Спасов. Точка 7 – мероприятие „Писатели” се отнася за следното: от Бългрия бяха избягали Владимир Костов в Париж, а преди това Георги Марков в Лондон. Двамата се бяха активизирали и пишеха публикации против нашия строй. Живко Попов ми възложи задача да намеря хора, които срещу заплащане биха се съгласили „да накарат да замълчат Костов и Марков”, тоест физическо ликвидиране на някой от тях. Идеята беше поначало моя, като я обсъдих с Живко Попов, той мисля, чие я съгласува с др. Спасов, и в крайна сметка мероприятието залегна в плана. За изпълнението му аз правих контакти с определени хора, но до нещо практически не се стига, тъй като Георги Марков почина, останалите от емиграцията се уплашиха и резултат така или иначе се постигна”.
Интересно е, че Георги Марков действително е убит в Лондон на 7 септември 1978 г.
Всъщност, Живко Попов до 1975 г. се числи към свръх секретния щат на Първо главно управление на ДС. Началник на „Отдел 10 - свръх секретен щат” при ПГУ е полк. Дяко Дяков, който е единственият началник на отдела от създаването му през 1967 г. до закриването му през 1975 г.
Отдел 10-и е създаден през 1967 г. по инициатива и под прякото ръководство на тогавашния началник на ПГУ генерал Димитър Кьосев. Разликата от другите отдели е преди всичко в кадри, от които е сформиран високо ерудирани, специалисти в своята област, заемащи, или можещи да заемат ключови длъжности в български организации в страната и в чужбина. Задачата на отдела бе, чрез тях да проникваме в най-висшите сфери на обществено-политическия живот и държавни институции в разузнаваните страни. Този щат е дълбоко законспириран, самите офицери не са познавали колегите си, и офицерският състав не е знаел за тях. Служителите от свръх секретния щат са били на постоянно прикритие, с тях с е е контактувало като с агенти и те дори не са знаели къде се намира сградата на разузнавателното управление. Разузнавачите са подбирани от специалисти с високо обществено положение – журналисти, политолози, издатели, професори, висши дейци в областта на науката, изкуството, културата, икономическия и политически живот на страната. В началото в отдела са 10-на офицери, впоследствие броят им нараства до 50. Една малка част от назначените по свръх секретния щат са били “парашутисти” - спуснати “отгоре” синове и дъщери, зетьове и снахи или по някаква друга връзка приближени на политически “величия”, които са дошли само за да получават прилични заплати в лева и валута и да се разхождат по света с почетни длъжности. Освен Живко Попов, който е в отдела до закриването му, след което е преместен в 14 отдел РИК, на свръх секретен щат е бил още журналистът Владимир Костов. За дейността на 14 отдел разказва личният съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров:
Тази дейност беше много деликатна, все пак беше свързана с много гранични състояния, все пак не беше регламентирана, нямаше ясна законова основа нито правилници. Тя беше дейност, зад която стояха специалисти експерти в областта на изобразителното изкуство, от комитета за култура. От Министерството на вътрешните работи гарантираха нейната дискретност, от Министерството на външните работи – по дипломатически канали. Дейността беше закупуване на произведения на изкуството от чужди държави, за да се състави един фонд „Чуждестранно изкуство”, което само по себе си даде някакви резултати. Ако тогава сме дали 5-10 милиона за купуването, сега струват 100-200 милиона. Те са налице и са факт. тази дейност даде добри резултати и това могат да го кажат експерти, които могат да преценят за колко са закупени и колко е реалната им стойност сега. Между другото всички богати страни с вкус са създавали такъв фонд, вижте в Европа всички музеи са пълни с произведения на изкуството. От Европа, Азия, Латинска Америка наистина се придобиваха редки и скъпи произведения на изкуството. Дейността се ръководеше на оперативно равнище от специално създадена структура. Дейността се водеше политически като насока на международна културна дейност и трима души се подписваха – това беше Людмила Живкова като председател на комитета за култура, министърът на вътрешните работи Димитър Станов и министърът на външните работи Петър Младенов. Вътре имаше много хора експерти и хора, които принадлежаха на разузнавателните структури, тъй като това е една дискретна дейност, която не можеше да бъде поверена единствено и само на експерти. Към тази дирекция беше изградена финансова структура, имаше и административна структура, която се ръководеше от Живко Попов, който беше …. и към нея беше изградено експертно звено от експерти, които са доказали своята оценка – като Богомил Райнов, Александър Фол – хора, които можеха да отличат фалшификати от действителни скъпи произведения на изкуството, тъй като тук не можеше да се купува какво да е.
Какъв точно чин имаше Живко Попов в 1-во главно управление?
Във външно министерство до беше в управлението на дипломатическите кадри. А в 1-во главно той имаше висока длъжност генерал-майор и респективно осигуряваше много важни канали на взаимодействие между българското разузнаване и българската дипломация.
Какви точно задачи по линия на 1-во главно са му разпореждани?
При всички случаи осигуряване на разузнавателна дейност, тя има комплексни – има финансово, материално, дипломатическо осигуряване. Той е работил по линия на дипломатическото осигуряване. А конкретните му задачи трябва да се видят в длъжностната му характеристика. Това не е моя работа.
14 отдел РИК, където е преминал Живко Попов след свърх секретния щат, е създаден в началото на 70-те години след като е взето решението на държавно ниво за честването на 1300-годишнината от създаването на Българската държава. Създаването на този отдел става също с благословията на Людмила Живкова, спомнят си офицери от състава му. Главните му задачи са: със средствата и методите на разузнаването, да се издирват и придобиват документи и материали, свързани с българската история, особено по спорни въпроси, които са станали обект на фалшификация от страна на историците в други страни. Едно от тях е бил т.нар. „македонски въпрос”. По същото време е създадено и подобното звено в МВнР за набавянето на архиви и артефакти от чужбина. Личният състав на отдела е от 15-на офицера. Към тях са прибавени и няколко авторитетни научни работници, професори и държавни чиновници на възлови постове в централни ведомства, а някои са се водили на секретния щат като оперативни работници. Ядрото е било от историци от Софийския университет, разказва бивш разузнавач от този отдел.
Ето такива са хората, създали и работили в дирекция „Културно наследство” към МВнР. От следственото дело личи, че те са били добре запознати с тази страна на дейността на ДС, наречена „скрит транзит”. На 24 януари 1981 г., Кръстю Мутафчиев пише до министъра на външната търговия Христо Христов. Той започва с обяснението, че служба „Културно наследство” има специални задачи и бюджетното финансиране е недостатъчно за покриване разходите на службата /и това е естествено, като се отчете установения по делото факт, че от бюджета на дирекцията са финансирани преди всичко задгранични разузнавателни мероприятия/. От писмото на Мутафчиев личи, че „Културно наследство” е завъртяло сериозна търговия със стоки, нямащи нищо общо с културата. Той обяснява, че от дирекцията са създадени няколко фирми и едната от тях, „Метимпекс” на Методи Димитров, се е оказала най-изгодна и икономически ефективна.Тя, продължава Мутафчиев, е регистрирана в Швейцария, Гърция и Югославия, а в България нейно представителство е легализирано през БОДК. Мутафчиев обяснява по-нататък, че за година и половина фирмата е изнесла български стоки за над 4 милиона долара и от тях е внесла на Културно наследство 350 000 долара. Мутафчиев обяснява и за втората такава фирма на „Културно наследство” - „Улпия”, регистрирана в Австрия и ръководена от Въло Горанов. Мутафчиев се оплаква на външнотърговския министър Христо Христов, че външнотърговското дружество „Рудметал” пречи на фирмата „Метимпекс” и не му дава комисионната за сделка с един вагон цигари, което пък създало проблеми на Кинтекс. Така Мутафчиев иска от министъра да разпореди на външнотърговските дружества „Рудметал”, „Химимпорт”, „Кореком”, „Електроимпекс” и др., с които фирмата работи директно, да й указват пълно съдействие.
Важен принос за трафика на антики и предмети на изкуството имало едно такова външнотърговско дружество – „Хемус”, ръководено от Иван Абаджиев. През „Хемус” са минавали каналите за антики, като са изнасяни редица редки и скъпи монети, които са предлагани на световните пазари и аукциони и са реализирани огромни суми пари.
Полк. Стефан Лилов разкрива още подробности за връзките на групата около Попов с външнотърговските дружества:
Няколко много важни неща личат в това дело. Освен чистите далавери, които е вършил Живко Попов, той е ползвал каналите на така наречения скрит транзит, тоест официални български външнотърговски дружества, има официални писма до външнотърговския министър Христо Христов да се използват, през тези фирми да се продават стоки, злато за нуждите на “Културно наследство”, доставени от експерти и хора на “Кулутурно наследство”. През колко фирми са минавали тези продажби, тези трасета?
Това, което той е вършил, е било чиста контрабанда. На “Кинтекс” той няма никакъв документ, нито е имал възможност да се допре до дейността, която Трета дирекция „Кинтекс” е провеждала по линия на скрития транзит. Точно затова той е създал тези три външнотърговски фирми.
Кои са тези фирми?
Това е „Улпия Сердика” на Въло Горанов, „Медимпекс” на Методи Димитров и „Аркона” на Кольо Ачев. От всички тези фирми сега единствено „Аркона” функционира.
Защо по делото е разследван само един от тримата учредители и собственици на фирми – само Въло Горанов. Защо другите двама са останали извън обсега и не са получили обвинение?
Другите не са излезли от полезрението на оперативната работа, но не можаха да се съберат достатъчно години доказателства. Времето, за което ние трябваше да приключим, а то бе не повече от осем месеца, не ни позволи да съберем достатъчно доказателства не само за тези двамата за пред съда, но може би за 50 или 60 обекти, които бяха на преписка при нас. Има един драстичен пример, който показва морала на тези хора, които провеждаха така наречения от вас „скрит транзит”. Те бяха влезли, може би Живко Попов чрез Въло Горанов, във връзка с италианската мафия, която крадеше немаркирано злато от фабрика производител на бижута в Италия, контрабандно се пренасяше в България, незаконно от Георги Вътов се нареждаше на „Златарска промишленост” да маркира това злато и също така силово беше възложено на „Кореком” до го реализира, като част от тези реализирани печалби или по-голямата част влизаше във фонда „1300 години” за подпомагане на мероприятията. Останалото недокументирано изчезваше по нечии джобове. Част от това злато, което беше откраднато по този начин, се намери в гроба на бащата на Юлия Попова и по някои от вратовете на госпожици, тогава другарки, на приятелите на Живко Попов и кръга.
Един то твърде сериозните аспекти, които личат по това дело, е, че Живко Попов е прокарал каналите за трафик на антики в двете посоки. Този въпрос обаче някак стои недовършен в това дело. Защо, какво се случи?
Имаше сигнал при нас в оперативната група, която работеше, направихме опит да извършим проверка, сигналът беше, че се подменя Панагюрското златно съкровище.
Кога се получи този сигнал?
В същия този период, през който работихме. Докато траеше разработката. Тогава имаше едно раставраторско ателие срещу „Шипка” на „Оборище”, където живееше самият Тодор Живков. Бяхме изпратени да направим проверка, но не бяхме допуснати. След това ние направихме опит чрез допитване, но получихме отговор от институцията, която отговаряше за тези неща – Шесто управление тогава, че няма такива опити или ако има, те не са на това ниво. Не мога да отговоря на въпроса колко достоверни са били тези сигнали.
На практика личи по делото как този човек – Живко Попов, през тези три фирми, за които вие говорите, е прокарвал и през тях са минавали и в двете посоки антики, археологически паметници и ценности, които са намерени тук за продажби на аукционите в Западна Европа въобще и обратно – такива, които са купени по такива нелегални начини на Запад, които пък влизат в България. В доклада на Христо Данов за дейността на Държавна сигурност пише, че редица хора са останали извън полезранието на правосъдието, а би трябвало да са в него и цитира хора, които са замесени като експерти в „Културно наследство”, като проф. Александър Фол, като Светлин Русев, Богомил Райнов. При вас тези сигнали по време на разработката нямаше ли ги и защо не са реализирани?
Имаше сигнали само за едно направление. Тези аспекти, които назовахте – да, те са определени като експерти и са пътували по пролетните и есените парижки салони, за да правят оценки. Гласувано им беше от бюджета на Министерството на външните работи определени средства в размер на приблизително 250000 долара, с които според експертите трябваше да вземат и са вземали евтино много ценни неща. Някои неща не са били вземани от аукционите, а някои са били взети на договаряне с колекционери, а може би и с други лица и са внасяни в България и те послужиха за основа за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство. Но за тази посока, за която вие говорите, за антики, които са били изнасяни, би трябвало Шесто управление, които имаха цял отдел, занимаващ се с културното наследство…
Шесто управление е започнало разработка и при тях в Шести отдел малко по-късно от тази при вас във Второ, тя с тази част на проблема ли се е занимавала?
Когато завършихме нашата разработка, аз бях извикан лично от Григор Шопов и той ме запозна с Димитър Иванов и разпореди всички материали, които се намират при нас, беше тъкмо формиран този отдел, да ги предадем за продължаване на оперативната работа по тези материали. Оттам нататък не знам какво се е случило.
Обвинителният акт по строго секретното дело за аферата „Културно наследство” разкрива механизмите на това как е създадена служба „Културно наследство” при МВнР. Тя е създадена в изпълнение на Решение № 367 от 19 април 1975 г. на Секретариата на ЦК на БКП за тържествено честване 1300-годишнината от създаването на българската държава, със задача издирване и закупуване на ценни произведения на изкуството от български и чуждестранен произход, за увеличаване фонда на нашите музеи и художествени галерии. Живко Попов бил назначен със заповед на министъра на външните работи от 19 май 1975 г. за разпоредител с финансовите средства на службата и имал задължението да упражнява контрол върху целевото им изразходване. През 1976 г. Попов станал заместник министър на външните работи и продължил да оглавява службата. Това положение продължило и когато бил назначен за пълномощен министър в ЧССР до юни 1980 г . Като ръководител на служба „Културно наследство” при МВнР По-късно, поради голямата заетост на Министъра на външните работи и доверието, с което Попов се ползвал пред него и началника на отдела на ЦК на БКП Мирчо Спасов в качеството му на член на Координационната комисия по честване на 1300-годишнината на българската държава, той започнал да се разпорежда и утвърждава цялостно служебните разходи на службата, без ограничение на размера на сумите и целесъобразността на разходите. Подсъдимите Попов, Мутафчиев и Башлиев започнали съзнателно да нарушават и да заобикалят създадената за целта инструкция, която и без това не била съвършена, пишат военните прокурори. Така например, съгласно утвърдената от Попов практика, последните двама не отчитали в предвидения тридневен срок извършените разходи. На подсъдимия Въло Горанов и свидетеля Колю Начев са давани в аванс крупни суми. Сметките им до задържането на Горанов не били приключени и не се знаело какво точно има да дава по една или друга крупна операция с финансови средства. На приятеля на семейството на Попов – Николай Василев, уж привлечен като сътрудник на служба „Културно наследство”, били давани големи суми в лева или валута – около 10 000 лв. или 10 000 щ. д., които той използвал за посрещане на личните разходи на съпругата на подсъдимия Попов – Юлия Василева, както и негови такива, извършени по време на командировки в чужбина или страната. В касата на Културно наследство постъпвали в някои случаи крупни суми от българи, живеещи в чужбина, като дарения за честването на 1300-годишнината на България. Те обаче не винаги били заприходявани съответно, а част от тях незаконно разходвани от Попов и съучастниците му. По поръчение на Попов били вземани множество пъти и в големи размери средства от касите на българските посолства в Лондон, Бон, Виена, Прага и Токио за посрещане на негови лични и на семейството му разходи, след това възстановявани от парите на „Културно наследство”. Крупни суми Попов заделял и давал за закупуване на жилището му на ул. „Гаврил Генов” 16, за строежа и обзавеждането на вилата му, и на апартамента на ул. „Гурко” 48. Закупени били много неща за строителството, скъпа техника, бижутерия, облекло, обувки, козметика, спортни принадлежности, куфари, домакински прибори и принадлежности, кожи и кожени изделия, ловно и друго оръжие. Големи суми били изразходвани за съпругата му и двете му дъщери, за личните му приятели и тези на семейството – Николай Василев, Захаринка Костова, лична приятелка на Мирчо Спасов и др. Големи суми са раздавани незаконно и за подаръци на почти целия тогавашен елит. Юлия Попова и Николай Василев били често незаконно командировани в чужбина за сметка на службата, при което са получавали крупни суми пари за лично ползване, пише в обвинителния акт. И редица още други присвоявания, описани подробно в прокурорското обвинение.
Поради това, че личните разходи на подсъдимите станали много големи, Попов замислил да търси нови източници на валута. Със съгласието на Мирчо Спасов и по споразумение с Въло Горанов , той започнал търгвия със злато. Използвал за целта и магазина на Външнотърговското предприятие Кореком. Продавал на няколко партиди злато и чрез Кольо Начев и Въло Горанов в Австрия. Предприемал крупни финансови операции и присвоявал курсовата разлика. Посягал направо под една или друга форма на крупни държавни средства във валута и левове. Личните разходи изписвали само с един параф от страна на Попов, че разходът е редовен. В други случаи разходите били прикривани с отчетни документи, неотразяващи действителния характер на разхода. В трети случаи се използвали фалшиви документи.
Служба „Културно наследство” се водела за секретна, Попов не допускал външни хора до нея. Наредил на Мутафчиев и Башлиев да изгорят отчетните документи след утвърждаването на разхода. Башлиев обаче запазил част от отчетните документи. Действителен, оперативен, текущ и периодичен контрол на касата на Културно наследство не е имало, констатират обвинителите. Проверките на касата са правени формално. Облагодетелствани били и членовете на семейството му - съпругата му Юлия и дъщерята Мая. В същото време Попов раздавал крупни суми в лева и валута, скъпа техника и други подаръци и на отговорни хора, или на техни близки и приятели. Затова когато Мутафчиев му подхвърлил, че има опасност да бъдат разкрити, той го успокоявал, че не трябва да се бои, знаел толкова много неща, че е застрахован от разриване на престъпната им дейност.
Освен това обаче в „Културно наследство” са формирани 3 групи. Едната, тази на Цеко Етрополски, в обвинителния акт и документите по делото откровено се назовава „Иманярската група”. В разпит от 14 юли 1981 г. обвиняемият Кирил Башлиев описва така трите групи: „Групата на Цеко Етроплоски се занимава с издирване на иманета и изкупува различни старинни предмети от населението.
Групата на Христо Дзавела се занимава с българско творчество в песни, приказки и легенди, като събира архиви в това отношение.
Групата на Лилия Тодорова се занимава с придобивка на картини и други произведения на изкуството от чужбина”.
Цеко Етрополски е на хонорар, на щат като специалист се води единствено архитектът Юлий Фърков. Двамата се занимават с изкупуване на монети и други старини от населението. На хонорар е назначен и Димитър Димитров, който им помага в тази дейност. Ето какво разказва за тази „Иманярска група” Иля Прокопов, бивш директор на Националния исторически музей и на Кюстеиндилския музей, който също е бил привлечен като експерт през 1979 г.
За тази иманярска група разказа Илия Прокопов, бивш директор на Националния исторически музей и на Кюстендилския музей, който също е бил привлечен като експерт през 79 г.
Как се формира тази група, Мутавчиев ли я водеше.
Той си беше абсолютният шеф, но там имаше много силно противоборство. Той се опитваше да запази работата и идеите, които е споделяла Живкова и тя го е подкрепяла да работи в тези направления с различни хора, включително и със съпругата на Попов, която беше една разпоредителна особа. Когато ставаше дума за това семейство, всички в тази служба сътрудници настръхваха. Близо до него беше Красимира Стоянова, племенница на Ванга. Това е много дълга история, не е просто епизод, който се е случил случайно, зад всичко има много силни политически интереси, говоря извън България, възможността да се създават такива прослойки от елитите, които да мислят различно, не беше желателно за някои хора, не беше възможно някои да толерира такава работа. Оттам дойде и силният удар, който размаза и разчисти всички, които се опитваха да направят нещо за България.
Най-близко до Мутавчиев е била Красимира Стоянова.
Юрий Фърков, Красимира Стоянова, но това не са щатни хора, а този Цеко Етрополски го изпрати един от зам.- министрите на културата. Той го изпрати като негов съгледвач. Тази група на практика беше като щатни хора беше Башлиев, който беше дясната ръка, касиер на счетоводител на структурата. Това са такива хора, които са извикани да свършат някаква работа, те не са практически служители на това нещо. Това нещо беше структура на външно министерство, структура между няколко министерства .
Откъде дойде тази идея тук да се издирват археологически ценности или поне за част от тях, както личи по делото, да бъдат изнасяни и продавани.
Това е много спорно. Людмила Живкова е била силно притеснена, знам от Кръстев, че много сериозни хора в държавата, на видни партийни позиции започват да правят колекции, позволяват си да изпращат групи да копаят. Този период е венецът, когато тя решава да вземе нещата в свои ръце. Предишните десет години са белязани от период, в който тя получава информация и всичко това не е написано никъде. Тя поставя задача да се види кой в България купува, кой продава.
Още от началото на 70-те г. започва този период.
Да, но тя късно разбира, че трябва да се създаде това нещо.
Т.е. нейната идея за създаване на културното наследство е да се сложи под контрол този процес.
Да се извадят видните другари, които необезпокоявани си позволяваха да шарят в държавата, както тя казваше: „Всеки си има малка държавичка”. Когато започнахме работа, от нас се искаше анализ. Този анализ е подписан от мен, от архитекта Фърков, от един сътрудник. Когато ние съобщихме кой с какво се занимава, стана много неприятно. Когато тя почина, ние го довършихме, докато съберем материал, докато го подредим с примери къде, кога се е случило. Излязоха имената на шефове в партията и държавата. Материалите, които бяха събрани под наш контрол, са в Националния исторически музей. Те не са изнасяни никъде. Предал съм ги на покойния проф. Венедиков. Голямата задача е била да се установи кой контролира, кой продава не само в България, но и в чужбина.
Излиза парадокс: от една страна, задачата е била такава, от друга страна, самата тази организация се е занимавала с износа.
Всъщност групата на Цеко Етрополски имаше задача да ходи и да контактува с иманяри, с търговци и това да се фиксира като информация, какво е виодяно, какво е снимано, какво да се купи. Това са неща от агентурна дейност, някой ходи някъде и пише: „Задачата е изпълнена” и това е отчетна документация. Не си спомням дали един от ревизьорите не го намериха изгорен. Тежки истории, част от това, което беше в тази стая. Там имаше албуми, намерена скулптора, намерено нещо, продадено, купено, прибрано.
В разпита по следственото дело обвиняемият Кирил Башлиев описва още, че монетите се изкупуват от населението и се заплащат по цени, определени от Фърков и Етрополски, Фърков отчита разходваните средства с разписка от лицето, на което е броил сумата, а Етрополски прави отчетите си, като се задоволява да посочи изразходваната сума. След всяка покупка се изготвя опис на монетите в 2 екземпляра, които се одобряват от Мутафчиев. Кръстю Мутафчиев коментирал, че когато съберат голяма колекция, ще я покажат на „големите” и тогава ще се види каква полезна дейност развиват в интерес на историята. В началото на 1981 г. били отделени 110 монети с нумизматична стойност и били дадени на Въло Горанов за продажба на аукцион във Виена. Башлиев добавя и че Кръстю Мутафчиев и Живко Попов му казвали, че за дейността са информирани „големите” – т.е. Петър Младенов, Людмила Живкова, Александър Лилов, Мирчо Спасов и др.
Каналите за антики и ролята на Людмила Живкова – част втора
Размер на шрифта: A | A | A | Богдана Лазарова
19 април 2008 14:28
Принтирай Изпрати
.... По-интересното е, че той е уникален, защото в средата на основата има релефен медальон, който включва фигурата на Фортуна Немезида с нейните атрибути – рог на изобилието, калотос на главата, а в дясната ръка държи корабно кормило. По-интересното е, че в периферията има надпис, на който се разчита „некополейтон”, което означава, че това е бил медальон на град Некопол на Места. Би трябвало да се каже, че наред с този изключително интересен култов предмет има един фигурален предмет с формата на седнало куче, който е направен от керамика, покрит с червен лак. Двата предмети са едни от основните експонати в Зала 2 на НИМ. Керносът е публикуван, тъй като представлява изключителен научен интерес. Могат да се споменат и редица други предмети като голямо количество каменни сечива, каменни брадви от Неолита и Халколита, каменни теслички, също така и съдове. Има предмети от Античността, като се започне от отделни съдове и се стигне до фрагментирани елементи като брави за ключалка на тоалетно съндъче. Бих могъл да спомена и фрагменти от едно унищожено тракийско съкровище – това са части от няколко сребърни съда. Макари силно нарушени, те са изключително интересни, тъй като са били украсени със сложен орнамент, на места позлатен, с тегло около 290 грама на среброто с най-висока проба. Най-интересните от тези предмети по силата на това, че ние готвим една експозиция, която представя непоказани богатства от фонда на НИМ, сега ще бъдат включени и те заемат подобаващо място във витрините, които представят различните периоди от Неолита до Късното Средновековие. Беше необходимо доста време, за да се приведат в експозиционен вид, тоест да се консервират, да се реставрират предметите, някои от които още са в централната лаборатория за консервация и реставрация, за да могат посетителите от 24 април, когато е денят на откриването на изложбата, да се запознаят не само с тях, а и с всички други материали, които са открити във фонда на Националния исторически музей специално за тази изложба.
Над 1200 са монетите, които са постъпили от „Културно наследство” по този фонд при вас. Има ли някои по-ценни, какво представляват, от кои периоди са?
Колегата Владимир Пенчев е нумизмат на Националния исторически музей и той прие, документира и описа тези монети. Доколкото може да се види от този инвентарен опис в ксерокопие, подпечатано и подписано с печата на Министерството на външните работи, фигурират монети, които се намират масово на територията на България.
Със смъртта на Людмила Живкова обаче и без това секретните разкопки и проучвания на петчленния екип на Кръстю Мутафчиев са незабавно прекратени. Следва дворцов преврат и рокада в Политбюро на ЦК на БКП. Изгрява Андрей Луканов, който прави едно доста остро изказване по адрес на кръга „Културно наследство” и то дори е приложено към материалите от следственото дело, вътрешният министър Димитър Стоянов, сам иманяр, излиза невредим и дори победител от тази иманярска сага, Попов, Мутафчиев, Башлиев и Горанов влизат в затвора. Каналите за антики, за които започва всъщност цялата борба, обаче са живи и здрави и до днес. Те просто са приватизирани, точно по същия начин, както и контрабандните канали на скрития транзит, дали генезиса на организираната престъпност в България.
Тия канали продължават по простата причина, че всяка нова власт се интересува по същия начин уж от културното наследство, а търси облаги за себе си.
Каналите за антики и ролята на Людмила Живкова – част трета
Размер на шрифта: A | A | A | Богдана Лазарова
23 април 2008 19:34
АУДИО: Чуй | Чуй
Принтирай Изпрати
Макар и никой никога да не е виждал конкретни изследвания на факта дали в Странджа има действително кухина с формата на правилен куб, то е хубаво да се отбележи, че в момента в България има достатъчно точна апаратура и е въпрос на елементарно изследване, за да се даде категоричен отговор. Със сигурност българските иманяри са правили такива изследвания след 1990 г., когато тази гранична зона вече не е била толкова строго охранявана. Всъщност, геоложката структура на Странджа съдържа неизбухнали вулкани, които са се издигнали, но не са избили над земята, а под повърхността са останали жили от метални руди, които са застинали потоци лава и имат формата на правилни кръгове с диаметър 15-40 км. Тези образувания се наричат плутони. В тях би могло да има и въздушни камери, а освен това Странджа планина е един от районите на България със сравнително мощен карст, в който пък има много естествени кухини. В района на Малко Търново има няколко такива пещери, едната е на самата граница и преди да се срутят по естествен път някои от коридорите и залите й, е излизала отвъд границата на турска територия. Може да се предположи, че има множество големи естествено образувани кухини, но досега не е констатирана нито една с формата на правилен куб. Археологът Петър Балабанов, който е извършвал археологически разкопки в района на Малко Търново и е картирал пещерите там, обяснява.
Всъщност за Странджа са работили достатъчен брой геолози и археолози, които могат точно и много просто да отговорят на всички поставени въпроси. За мен като археолог, който работеше в района на Странджа през 70 - 80-те г., от самото начало беше очевидно, че приказките за богинята и подземните кухини са измислици на софийски чиновници, които нямат нищо общо с истината. Геологическата структура на Странджа е доста специфична. Тя съдържа т.нар. плутони, т.е. неизбухнали вулкани, които са оставили по периферията си големи залежи от различни метали, главно цветни метали, които са разработвани от къснобронзовата епоха до наши дни. Останките от стари рудни галерии са достатъчно добре проучени, известни са, но в очите на хората, които не са специалисти по археология и стара история, те и до ден днешен представляват някакви много тайнствени явления. В същото време Странджа е районът с един от най-мощните карстови пластове. Карстът е съставен от органични скали, в които се появяват естествени пещери по хода на водата, която тече между основната скала и карста. Подобни пещери в Странджа в края на 70-те г. бяха документирани от експедиция на ЮНЕСКО и Пещерен клуб „Академик” в София. Някои от галериите на тези пещери и до ден днешен не са проучени, защото от времето са обрушени стените и е прекъсната връзката към по-нататъшния вход на пещерите. От геологически, хидроложки и други изследвания е ясно къде се намират. В района на Странджа планина могат да се предполагат кухини, но те са от естествен произходи повечето от по-големите от тях, са известни на специалистите много отдавна. Археологическите разкопки в Малко Търново и района, аз съм правил сондажи край село Младежко, но официалният научен ръководител, който и до ден днешен е ръководител на този обект и доц. Петър Велев от Софийския университет. Какво всъщност той е проучвал на Мишкова нива? На тази поляна са разкрити останките от тракийска гробница, която е с изключително оригинална конструкция, представлява много сериозен научен интерес, но никакви тайнствени неща, никакви извънземни сили и никакви свръхестествени явления там няма и никога не е имало.
Така става ясно, че на археолозите и научните работници в България не е известно нищо, което да се свързва с търсенията на странната експедиция на Кръстю Мутафчиев, сочен като човек от ръководството на единия голям иманярски клан преди 1989 г. в България – Странджанско-Сакарския. Ако някъде се знае точно какво се е случило, то със сигурност е в трите управления на Държавна сигурност, които са намесени в аферата „Културно наследство” - Първо, Второ и Шесто. И докато в наличност няма никакви находки от тази странна експедиция в Странжда, то редица придобивки са налице и в момента в Националната галерия за чуждестранно изкуство, приютила колекцията картини, придобити по различни начини и донесени от чужбина от хората на Живко Попов и служба „Културно наследство”. Людмила Живкова и Петър Младенов сочат в писмена информация до Секретариата на ЦК на БКП относно дейността по придобиване на културни и исторически паметници и ценности, че само за 1978 г. в резултат на работата на целевите звена по придобиване на изнесени от България произведения на изкуството, тук са донесени 1200 картини и графики, между тях смятаната за изгубена „цариградска серия” от Владимир Димитров – Майстора, 150 картини и графики на световно известни майстори, творили в България, чешките художници Мърквичка и Хорейши, над 400 скулптури, маски от африканското изкуство, над 50 произведения на старото мексиканско изкуство и др. В разпит от 15 октомври 1981 г. по следственото дело за аферата „Културно наследство” Живко Попов разказва, че през 1978 г. от далечен родственик на Мърквичка в Чехословакия са закупени картини на художника, а още една колекция от 24 ценни негови картини са закупени за 120 000 крони от Богомил Козарев, бивш шофьор на посолството ни в Прага, останал да живее в чешката столица. Те били доставени в България на два пъти по дипломатическите канали с микробуса на посолството. В друг разпит Въло Горанов разказва, че през 1979 г. купил 3 картини от испански и португалски художници за около 10 000 долара и ги превозил лично до София, като ги предал на Живко Попов. И трите били без документи. Въло Горанов съобщава пред следователя Тончо Тончев, че в края на 1977 г. или началото на 1978 г. негов познат от Виена му предложил за продажба крадени от Италия картини. Дал му фотоснимки и стар италиански вестник „Куриере де ла Сера”, в който имало съобщение за кражба на същите картини от катедралата в Торино през 1975 или 1976 г. В съобщението пишело, че художникът е Дофен по произход от Сардиния, че картините са неоценими като произведения на изкуството. Те били композиции с религиозно съдържание. Горанов се спазарил общо за цена 500 000 австрийски шилинга. С Италия явно е бил установен сериозен канал за трафик на крадени картини, тъй като приобщени към делото изрезки от италиански вестници съобщават още за картина на Караваджо „Поставяне на кръста на Св. Петър”, картина от Даниеле „Сваляне от кръста” и картина от Мьомоан „Раждането на Христос”. В разпита Въло Горанов уточнява, че Богомил Райнов не проявил интерес към Караваджо. Горанов разказва още как
|
istoria na inamiarstvoto
