ПОЩАЗатвори
Име:
Парола:
Регистрирай Free



Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 09:04 22.09.17 
Клубове/ Взаимопомощ / Алкохолно зависими Всички теми Следваща тема Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Светлината от моя прозорец
Автор July_ ()
Публикувано28.10.16 15:08  



СВЕТЛИНАТА ОТ МОЯ ПРОЗОРЕЦ

Здравейте, казвам се Д., и съм алкохоличка. Спомням си, че написах това в един от форумите за взаимопомощ преди около девет години и за първи път от много време насам бях искрена. Случи ми се някъде месец, след като отидох на първата си сбирка на Анонимни алкохолици. От тогава животът ми започна да се променя по един хубав начин. Такъв, какъвто никога не съм си мислила, че е възможен и така както не съм очаквала. И продължава да е така. Нямам очаквания, но като се обърна назад виждам смисъла, промяната и усещам радост.
Баща ми също е алкохолик. Той почина след запой в третата година на моето възстановяване в АА. Благодарна съм, че имах възможност да му разкажа какво се случи с мен и да го изпратя във вечния му път без притаени лоши чувства. Вторият съпруг на майка ми също е алкохолик. След инцидент и внезапно спиране на алкохола разви алкохолен делириум, а после изпадна в лудост. И до сега е така. Скоро го посетих.
Въпреки, че виждах до къде води тази болест, никога по-рано не допусках за себе си, че съм болна от нея. Не мога да твърдя, че алкохолизмът в семейството или някаква генетична предразположеност е причината да я развия. Всъщност това не ме интересува. Макар да съм по-запозната с болестта си, в АА приех да не търся причините за нещо извън мен. Днес да казвам, че съм алкохоличка и това е просто факт, както, че съм висока 163 или, че съм българка. Анонимни алкохолици е мястото, където мога да бъда напълно откровена и това да помогне на мен и на някой друг. С тази надежда споделям днес част от живота си с вас.
Първата ми среща с алкохола, която помня и едновременно не помня, стана когато бях на 14 години. С приятелка решихме да опитаме от ракията на баща й. Спомням си, че ми беше неприятно и като я поглъщах направо ме изгаряше.
Това не ми попречи да продължавам. Не исках да правя изключение от другите. Продължих да пия, докато не изгубя спомен. Близо 24 часа съм била в съвсем неадекватно състояние. Не помнех нищо. Ужасът и срамът от първото напиване бяха големи. Въпреки този случай в последните ученически години продължавах да пия. Залъгвах се, че е рядко и невинно като всички в компанията. Но интересно защо още тогава ми бяха измислили прякор, свързан с алкохола? На мен не ми пукаше особено за въпросния прякор, защото открих, че алкохолът ми помага да смъкна една притеснителност, да си бърборя, да се шегувам и примерно, ако харесвам някое момче, да му го кажа. Не пиех ли, посмъртно не можех да го кажа.
Омъжих се рано (на 17 години) за човека, когото обичах. На 21 години вече бях майка на две прекрасни момчета. Обичам децата си! По време на бременностите си не пиех, както и докато те бяха малки, но живеех в постоянен страх и опити да контролирам всичко и всички. Не се доверявах на никого. Трудно приемах помощ за каквото и да е било, дори и за отглеждането им. Бях си поставила цел. Не исках децата ми да изпитват това, което съм изпитвала аз. Исках да имат хубаво и здраво семейство. Да не е като моето. Да са задоволени от всичко - обич, грижи, материални неща... Често вървях по улиците вечер и гледах светещите прозорци на домовете на хората. Мислех си, че зад прозорците се крият радост, уют и топлина, които бяха непознати за мен. Завиждах им! Никога не харесвах моя си прозорец. Изглеждаше ми празен и грозен. Желаех за децата си онзи „уютен и светъл прозорец“. Всячески се опитвах по-късно да ги предпазвам от моя алкохолизъм, но уви. Алкохолизмът е по-силен от майчината любов! Той е коварен и неусетно започнах да пия отново. В началото го правих само при излизания. Алкохолът ми позволяваше да се отпусна от работата, от грижите, да се забавлявам, дори да ставам център на внимание в компании, блесвайки с остроумие и весел нрав. Всъщност алкохолът ми е позволявал да се отпусна от контрола и страха, които бяха постоянни мои спътници.
Също неусетно започнах да пия всекидневно - малки количества, но редовно. После количествата започнаха да се вдигат все повече и повече. Твърдо отричах обаче и много се гневях, когато първо майка ми каза, че имам алкохолизъм и започна да прави сравнения. Години не разговарях с нея и със сестра ми. Тогава все още бях убедена, че мога да спра, когато си поискам. Допусках, че понякога малко прекалявам, но оправдавах това с напрегнатото ежедневие, с бизнеса, който не вървеше. Мислих, че заслужавам правото да се отпусна, а аз не знаех друг начин да се отпусна. Оправдавах се, че всички пият и твърдях, че аз съм като всички и това е нормално. Сега зная, че това отричане и желание да съм като другите са типични за алкохолизма. Може би, това е единствената болест, при която човек така упорито отрича, че е болен. Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се наслаждава на пиенето, е голяма мания на всеки абнормален пияч. Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина го преследват тези чак до вратите на лудостта и смъртта. Така стана при моите бащи. Така беше и при мен преди да намеря Анонимни алкохолици.
Сякаш дори, колкото по-зле ставах, толкова повече отричах.
Продължавах през следващите години да пия и да отричам. Да се крия от хората. Вече не ми трябваха такива, за да си пия. Правех го сама у дома, всеки ден. Пред другите се стараех да изглежда нормално моето пиене и по всякакви начини се самозаблуждавах, че е така. Понякога все още успявах да работя на високи обороти и да обръщам някакво внимание на децата и семейството си, но никога не бях доволна от това, което имах и постигах. Не се чувствах удовлетворена от работата, нито от това, че имам семейство, нито от материалната сигурност, която много хора нямаха. Все исках още и още, сякаш гонеща някакъв недостижим, измислен само от мен и в моята глава крив идеал. Исках го онзи – другия прозорец. Не можех да се зарадвам, нито да оценя това което имам.
С времето алкохолизмът беше започнал да взема бавно, но сигурно от мен, без нищо да ми дава. Губех. Първо бизнесът който имахме. После от поредицата от необмислени постъпки се наложи да продавам жилището си и още един имот. Не признавах грешките си. Напротив. Замислих се дали не бих могла да стана брокер. Дори станах. Само, че в деня преди да сключа сделка се запивах и не я осъществявах. Всичко свързвах с някакъв малшанс. Сякаш целият свят се беше обърнал срещу мен. Всъщност аз бях срещу него. Неуредиците и провалите в живота, които си създавах сама, заливах с алкохол. Исках да оправя душата си и да забравя чувства, които бяха предизвикани от мои грешки, с които наранявах най-близките си хора и тези, които уж най-много обичах.
Преместих се да живея по-далече от роднините си, защото тогава вярвах, че те са причината за начина, по който се чувствам, за скандалите и липсата ми на спокойствие. Обмислях и преместване в друг град и какво ли още не. Все търсех някакво ново начало и спокойствие. Бях поела стремглаво към моето си дъно, като продължавах да се самозалъгвам, че нещо извън мен е виновно - обстоятелствата, събитията, хората, а не моят алкохолизъм.
Белите петна в паметта ми бяха започнали да стават нещо обичайно. С тях завършваше почти всяко мое пиене. После ме заливаха чувство на вина, срам и страх. Спомням си, че отчитах за успех, когато все пак нещо помнех. Казвах си – „Ето на, не се напих до безпаметност. Значи съм като другите.“
Толкова много исках да пия и да не се напия, но това не ми се отдаваше!
Пиех и на новата си работа, която смятах за унизителна, както и факта, че ми се налага да работя за някой друг. Влизах в чести депресии и търсех причината някъде там, а не в абстиненциите, породени от невъзможността на организма ми да приема повече алкохол. Но аз наливах. Спомням си сутрините, в които след 2-3 часов сън, чувствах отвратително стягане в гърлото. Спомням си трудността да налея в себе си първата бира за деня. От там нататък ставаше измамно по-лесно.
Исках да спра да пия, но не знаех как. Така започнаха посещенията ми при врачки, баячки и билкари за да ми лекуват страховете. Ходих на психиатър след ужасен скандал у дома. Лекарката ми каза, че от тук насетне не мога да пия алкохол без опасност. С нейна помощ и лекарствата, които ми изписа спрях да пия, но започнах отново скоро след това.
Тогава стигнах до крайността по време на запой да поискам да замина от семейството си и децата си. Исках да отида някъде, където да умра или някъде, където да започна нов живот. Душевното ми раздиране беше страшно и дълбоко. Бях започнала да осъзнавам, че аз и алкохолизмът ми са причината за всичко, което се разпадаше. А колко исках да не е така! Тогава пожелах да се махна, да не преча, да не наранявам тези, които обичам най-много. Но нямах сили да го направя. Бях паднала, пребита някъде по пътя. Семейството ми беше пред разпад. Работата ми също висеше на косъм след ужасно напиване там. Спомням си, че пияна се търкалях по пода и се молих на Бог някак си да ми помогне, та да свърши всичко това. После в момент на отчаяние изписах на клавиатурата на компютъра „анонимни алкохолици”. Спомням, че останах изумена, четейки в сайта. За пръв път разбрах, че има и други хора, които се чувстват като мен. Идентифицирах се с тях. Продължих да чета и да пия още известно време. Материалните загуби и физическият ужас бяха налице, но нищо не можеше да се сравни с душевните. Ад!
Четях, че за да има група на Анонимни алкохолици са достатъчни двама алкохолици и една кафеварка и търсих друг човек като мен. Бях готова на всичко!
Трудно и с отлагания заради пиенето намерих в моя град такъв човек. Спомням си как пиех като за последно и колко смелост ми трябваше, за да отида на сбирка. Спомням си колко неизвестни, страх и предразсъдъци имаше в главата ми. Спомням си ужасът, когато, вече намерила Анонимни алкохолици, пропих отново. Пак стигнах до там - пияна да не ми се живее. Това вече ми беше познато и се изплаших се, че няма да има „следващ път”. Разбрах, че нямам време!
На 18 март 2008 г. излязох от последния си запой. Хванах се здраво за спасението – Програмата на Анонимни алкохолици. И започнаха да се случват чудеса!
Първото, най-важно и голямо чудо е, че ден след ден и днес съм трезва!
Бях освободена от дългогодишното криене. Нямам какво да крия. Не ми трябват дъвки, тик-так или друго за да прикрия дъха си. Не оправдавам зачервения ми поглед с лошо зрение. Не избягвам чуждите погледи. Мога да гледам хората в очите! Всъщност физическите неразположения отминаха най-бързо. Не мога да кажа, че е било лесно физическото преодоляване на болестта, но пък на сбирките виждах че е възможно. Още по-интересно за мен е, че завидях на душевното състояние на трезвите хора. Макар да бяха малко, дори в началото само един, беше ми достатъчно. Завидях му, подобно на ония с уютните прозорци. Той имаше радост! А аз се почувствах разбрана. После той стана мой спонсор. Така започнах да прилагам духовната програма за възстановяване. Днес обещанията от нашата Голяма книга са факт и част от живота ми. Намерих много нови приятели - хора като мен, които идваха и идват, за да търсят помощ. Не минава ден без да поговоря с някой от тях. Живея в днешния ден, тук и сега, без съжаление за миналото и с вяра за бъдещето. Помагам и на други да намерят спокойствието и ведрината вътре в себе си. Открих какво означава безкористна любов. Светът се оказа добро място за живеене  Благодарна съм, че съм част от АА и от света!
Понякога, когато се прибирам към дома, спирам отвън и поглеждам нагоре. Имам много цветя на терасата. Гледам ги. Радвам им се. И онази уютна топлина и светлина от прозореца….. Имам я! Слава на Бога! А децата ми вече са големи мъже, които не пият и се радват на живота. Бог ги опази от алкохолизма! Разделих се с бившият ми съпруг през четвъртата година от моето възстановяване. Три години бях сама с децата. Е, не умрях . След това срещнах човека, когото обичам и с когото живея сега.
Зад прозореца ми днес не е както си го представях. По- хубаво е! Това не можех да си го представя. Също както сълзите в очите ми в момента. Днес те са от радост.
Обичам живота си!
Обичам ви и вас! И понеже е хубаво, ви го желая!



Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* Светлината от моя прозорец July_   28.10.16 15:08
. * Re: Светлината от моя прозорец apolonija   29.10.16 01:30
. * Re: Светлината от моя прозорец July_   04.11.16 23:18
. * Re: Светлината от моя прозорец Finntroll73   06.11.16 01:43
. * Re: Светлината от моя прозорец ray_of_light_   12.11.16 15:54
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2017 Dir.bg Всички права запазени.