Чувството на безсилие си е естествено, да гледаш човек, когото обичаш, как бавно се самоубива и да не можеш да направиш нищо...
Единственото, което аз правех беше нещо като вкарване в реалността. Дори и не знам как да ти го опиша... Бавно тъпо и упорито изяснявах основни положения. Например защо пие, не защото жена му го тормози, не защото в работата го тормозят, не защото еди кой си го е ядосал, а само и единствено, защото му се пие, физически е зависим от алкохола. Може ли да спре, може ли да спре сам. Когато нещо се оплакваше от гадния живот, всеки път питах "А ти какво правиш, за да си подобриш твоя живот?! Някой длъжен ли е да ти поднесе на тепсия всичко". Последно вкарах и мотото "Ако Ти не направиш нещо, за да се измъкнеш, няма кой, ще си умреш". Не съм се карала с него, не се опитвах да го карам да прави нещо конкретно, просто се опитвах да го изкарам от самозаблудите, в по-голямата част, от които го вкарваше алкохола, за да осъзнае с какво точно се сблъсква. С надеждата, че осъзнавайки проблема, ще му е по-лесно да пожелае да се бори с него. Друго нямаше какво да направя. Останалото той сам трябваше да го направи. Всичко това е личен опит, нямам си на идея дали би ти помогнало по някакъв начин, но кой знае...
Между другото и съпругът ми не искаше да ходи в АА. Но се оказа, че и аз мога да бъда много манипулативна и убедителна.