|
Алкохоличка съм. Трезва съм от известно време. Даже организирам и провеждам скайп сбирки. Но днес ми стана ясно че всичко което правя в АА е продиктувано само и единствено от моята горделивост. Водена съм от своите недостатъци, от които казвам че искам да се освободя, но истината е че не искам. Помолиме една сестричка за спонсорство и аз първосигнално приех, после отказах. Как да стана спонсор, когато нямам спонсор, който да има спонсор и т.н. Знам че това е начина и когато го знам, не трябва да го подминавам, ако искам да съм честна. Ако искам да се лъжа мога да го направя. Това обаче че съм отказала да стана спонсор не ме прави герой. Ако исках наистина да мога да помагам, на братя и сестри изпаднали в нужда, като мен, а не само да Му се моля да ме научи да обичам другите, щях да работя по Програмата. Но не работя. Защото не искам. Това е истината. Не се гордея с нея. Вия от болка и от мъка, че съм безсилна пред недостатъка - гордост, горделивост, егоизъм. Каквото и да кажа ще е вярно. Тогава какво правя на тези сбирки, какво говоря. Имала съм трима спосори до сега, последния даже два пъти, но винаги се отказвам, неспособна съм да правя всичко което се иска от мен, гордостта ми е по-силна. Злото побеждава доброто. В помощ на лицемерието ми е и обстановката, като истинска алкохоличка ми трябва оправдание, за да се самосъжаля до край. Около мен е пълно с хора които казват че работят по Програмата. Всички до един, а всички знаем че са еденици тези които го правят, по начина в Голямата книга. Иначе всички я размахваме на сбирки и се кълнем в нея колко е истинска. Така правя аз. Това е моята лъжа. Гневна съм на себе си. В мен живеят двама човека. Истината е че представата за това каква съм е по силна от тази която в действителност съм. Често говорим че идват малко хора, остават още по малко, а всяка 10 секунда в света умира човек от алкохолна зависимост. Страшно нали. Не знам вас, но мен ме побиват тръпки. И въпреки всичко това не съм готова да приема Програмата такава каквато се предлага в Голямата книга.Не знам защо ми се прииска сега да благодаря на 3 си спонсори и в същото време усетих че дълбоко в себе си завиждам на последния, даже го мразя в известен смисъл, че той е могъл да направи всичко това което аз не мога, днес, сега. Което всъщност не искам да направя. Това е моето лицемерие, от една страна съм благодарна, от друга съм завистлива. Не знам още колко дълго ще мога да живея така, ако това изобщо може да се нарече живот. Когато отидох в АА търсех помощ, бях обиколила лекари, психиатрии, нищо не ми помогна. Мислех че съм намерила място където ще бъда такава каквато съм. Когато разбера естествено каква съм. Но аз от едни лъжи се хвърлих на други. На сбирки се говори едно , а в малки групички друго - какво става братя и сестри, на кой Бог се молим, за каква любов говорим. Малкото братство на АА вместо от любов се раздира от интриги и сплетни, обвинения. Така го усещам аз, с това не ангажирам никой друг. Това са фактите - хора не правили никога Програмата стават спонсори, разказват своя духовен опит, предават опита си. Тогава трябва ли да се чудя че братството не се уголемява и не достига до нуждаещите се. Разбрах днес че в мен няма и капка любов към страдащите братя и сестри, защото ако имаше щях да работя по Програмата за да съм в състояние да помагам на нуждаещите се.А аз приготвям тутманик като добра домакиня. Това е моето лицемерие. Едната свита на кълбо и умираща, другата владее положението. До кога с това лицемерие. До кога ще издържа. Дала съм си дума че няма да лъжа новодошлите, давам дума на вас и на Него, ще Го моля всеки ден да ме дарява със сила за да съм трезва днес и да не съм лицемерна. Ще го моля да не ми оставя място на което да се скрия забравяйки как трябва да живея спрямо стъпките и традициите на АА. Тук май взе да властва пропагандата типично във високопарен алкохолишки стил. Нека Бог да ви пази от ада в който се пържа аз. Да стане това което е най-добро за вас и за мен. Да бъде Неговата воля.
|
за лицемерието
