На сбирката, алкохоличката В. казва, че няма какво да сподели по Девета стъпка. Но се изказва, защото в "последно време" не се чувства добре, чувства се застрашена от пробив. Светът не я разбира - вкъщи не я разбират, на работата не я разбират, на улицата не я разбират и най - важното за мен, за моето възстановяване от болестта "алкохолизъм" в споделеното от В.:"Ходя при психотерапевт. И какво от това? Когато съм при него и му разказвам ми олеква и когато изляза от кабинета, пак ме връхлитат страхове, отчаяние, притеснения, нищо не ми се прави, не ми се ходи на работа, не ми се разговаря с детето вкъщи и ми се приисква да изпия едно. Все още издържам да не изпия едно. Не пия вече повече от година и издържам. Затова дойдох и на сбирка, доста време не съм идвала. Имах спонсор, направих първите три стъпки. И натам се отказах, защото това писане по Четвърта стъпка ме кара да се чувствам като ученичка, като дете. Не виждах смисъл оттова писане и се отказах. Не знам вече какво да правя?"
В. не пие повече от година, доста време не е посещавала сбирки, ходи при психотерапевт, "направила" е първите три стъпки от програмата, след което не продължава, защото писането по Четвърта стъпка е детска работа. И се чувства застрашена от пробив. И не се чувства добре и не знае какво да прави? Но знае, че писането е детска работа и няма смисъл да го прави.

А аз какво правех? Не помня, дали съм определял писането като детска работа, но го правех, защото просто до онзи момент не бях го правил. Реших да опитам да правя нещо, което не бях правил. Не вярвах, че би могло да ми помогне, но се преструвах в началото, че точно писането ще ми помогне. И в един момент се оказа, че моята представа за писане, няма нищо общо с писането по Четвърта стъпка. Едно е да пишеш съчинение по преживяване в четвърти клас, друго е да пишеш преразказ по прочетен текст от учителката в трети клас, трето е да пишеш "Отговор на литературен въпрос" в седми клас...Все е физическато действие писане, но целта, заради която го правя е различна и това се случва в детските ми, юношеските ми години. И сега, на 50 години, пак ще трябва да пиша?! Пак ще правя като децата?!Ами да, като децата! Ами да, пак физическото действие - писане!Целта, обаче за мен е друга, стана друга, когато след преструването в началото да пиша, физически просто пиша, дойде момента, когато писането бе изместено от емоцията, че споделям, пишейки на друго човешко същество и е полезно за мен да бъда честен, а не - трябва да бъда честен. И признавам недостатъци и грешки, не за да се смачкам, не, за да се видя колко кофти човек съм, а като начало да спра да живея с представата за себе си и да започна да живея с това такъв, какъвто съм. Аз имам качества, Бог тези качества няма да ми ги вземе и никой от видимия свят няма да ми ги открадне, защото са от Бог. И не се занимавам с моите качества. Те работят, когато не се занимавам с тях. Когато се занимавам с тях, а не съм просто благодарен, че ги имам, какво става? Ами, използвам ги само за себе си, за да мога да заграбя от живота на другите, да живея живота на другите и да полудявам, и да не знам защо полудявам и накрая в един момент да си почина, като изпия едно, само едно...Е, може и две. И след второто, вече спирам да ги броя, вече си почивам, няма ме. Опознавам недостатъците си, когато пиша на друго човешко същество. Недостатъците ми могат да се отнемат, ама не когато аз искам, по - точно изисквам. А когато, тогава. И то тези, които пречат да бъда полезен на всичко извън мене, извън моето "великолепно" аз. Да се опозная себе си, за мен значи да се обикна такъв, какъвто съм. А не да продължавам да обичам представата за себе си. Да обикна недостатъците си. С качествата си да направя нещо полезно, нещо добро за другите. Да се предам. И вече поговорките, вековните мъдрости започват да се преживяват, започвам живота си, живея моя живот, само моя живот и нямам изискването за добър или лош живот.

Господи, благодаря, Ти!Дай ми, силата да приема и днешния ден и така да го изживея миг по миг. Да бъде, Волята Ти.Амин.

Редактирано от Sandu62 на 14.01.15 07:08.