|
Боли
Боли, когато някой събрат се пробие. Когато е нов, опитваш да му „подскажеш” как може да работи над себе си, когато е „стар” му стискаш палци да се съвземе, но когато е някой с който сте прекрачили прага на АА заедно и години наред сте вървели по пътя към свободата, боли до сълзи, боли неуморно. Не можеш да спиш, стоиш в тъмното и се чудиш, докато ти си на топло, къде ли е той в тъмнината, жив ли е, спрял ли е, още ли се налива. Чакаш утрото с надежда, а дали има надежда за него.
И хич не ми разправяйте, че по важното е, че не си ти.
Много важно, че не съм аз. Та той е като нас, той е един от нас, той е като мен, той е аз.
Когато някой се докосва до тъмнината, до хаоса, до пъклото, се чувствам гузен и виновен, че не съм бил аз, че не съм бил там, да го спра, да му подам ръка, да му кресна стой, къде си тръгнал, това е пропаст, ад, назад е два пъти по трудно….
Когато се запие брат, клишетата ти губят смисъл: пробивът бил съмнение в безсилието, бил недоверие към Бог, бил недостатъчна работа по четвърта, пета, петнайста стъпка. Бил….
Остава едно, непреходно, научих го в АА, преди не вярвах, днес съм убеден : Да се молиш, да се молиш, да се молиш, за своя брат, за всички братя и сестри, грешащи вместо теб. Действа. Безотказно.
Така и болката става търпима. Страхът, че можеше да си ти, си отива, моля се моя събрат да е добре и да спре, да се сети да спре и да се помоли. Бог е във нас, трябва да се смирим и да го потърсим.
|
Боли
