|
Тази история ме разплака:
След 40 години и прекрасен живот, един ветеран се връща на гроба на майка си
Някои неща изискват време. Някои неща отнемат доста време – например 40 години. Най-накрая довърших последното нещо от списъка ми за възстановяване на вреди и срещу което просто не можех да се изправя. Благословена бях да науча в тази Програма, че животът ми е богат благодарение на хората в него.
Можах да направя тази последна поправка не с моите съпруг или деца или близки, които познаваха моята майка. Направих го със членове на семейството на моя спонсор. Три жени ме отведоха до нейният гроб, който се намираше на час откъдето живеех. Гробът не бях го посещавала от момента на погребението преди 40 години.
Майка ми се самоуби в същият ден, в който аз направих аборт. Тя беше една бедна загубена душа, живяла без надежда и без да бъде обичана по нормален начин. Тя беше на 52 години и беше абсолютно сама в този свят, лутайки се непрестанно без да намери миг покой. Тя не можеше да разчупи веригите, които я оковаваха. В денят на нейното погребение нищо не можеше да заглуши моята болка. Това беше най-лошият ден в моят живот. Помня как пиех мартини след мартини, но не можех да се напия.
Майка ми ме оставила за отглеждане, когато съм била на шест месеца. По това време била сервитьорка. Имах възможността да я попитам веднъж, когато я срещнах на улицата, защо ме е изоставила. Нейният отговор бе: „Защото те можеха да ти дадат по-добър живот, отколкото аз можех.“ Не можех да разбера каква жертва бе направила тя и колко правилно е постъпила, преди да отрезнея и да стана самата аз родител и преди да достигна до място, където осъзнах, че бих направила всичко за моите невероятни деца.
Моят приятел по това време беше женен. Абортът беше легализиран в този щат, шест месеца преди това. Така че се озовах с четири други жени, чакайки в неприветлива болнична стая, облечени в употребявани болнични облекла. Стояхме там хлипащи, пълни с тъга и отчаяние, от които аз имах двойна доза. Отнасяха се с нас като последните боклуци на земята. Моята ситуация беше ужасяваща: не исках да родя дете в моят нещастен живот и да му дам на него или на нея съдба каквато моята биологична майка ми беше дала.
Пристигнах на погребението на майка ми в инвалидна количка и почти се хвърлих на земята, докато белият ковчег се спускаше в дупката. Този ден срещнах биологичните си роднини и се отдадох на двегодишен запой с брат си и жена му. Когато бях на 90 дни трезвост, направих с нея 12-та стъпка. Това беше краят на нейният брак, но и началото на нейната трезвост.
Не можех да се докосна отново до тази болка допреди миналият Юли, когато се навършиха 40 години от смъртта на майка ми. Тя мразеше червено и черно, така че се облякох в бяло, купих розови рози и плаках от дъното на душата си, докато спонсорираните от мен жени ме държаха. Всички заедно плачехме. Донесох й снимка на прекрасният ми съпруг и трите ни деца и й дадох медалиона си за трезвост. Казах й какъв невероятен живот съм имала и че тя е постъпила правилно. Казах й колко съжалявам, че не съм могла да направя повече за нея, че не съм я посещавала толкова време. Знаех, че ми е простила.
Докоснах болката, преживях я и бях освободена. Като всичко, което бях направила откакто допълзях в тази програма преди толкова много години, аз не можех и не трябваше да върша това сама.
|
Възстановяването на последната вреда
