Аз все си мислех, че ако съм отличничка по Програмата, ако чета, ако пиша, ако ходя на сбирки постоянно след известен период от време всички благини ще ми се стоварят на главата и аз ще си почивам.

Оказва се, че не е така. Ден подир друг излизат недостатъци, по различни начини, по различни пътища, старото поведение (щом го практикувам не е старо).

Днес четем от Мнението на лекаря и д-р Силкуърт говори за няколкото прости правила - да се следват. Принципите на Програмата - честност, надежда, смирение, опит да помагам на другите и то помощта идва от Бог, а не от мен, стига да ми е почистена къщичката и др.. И веднага си мисля, както много пъти съм мислила, че аз нямам с какво и на кого да помогна. Не притежавам нищо - това беше едно от предаванията, които имах и честно признах пред себе си, че нищо не притежавам.Знанията ми не струват нищо, умения за нищо нямам - даже една пералня не мога да пусна сама и една мусака да сготвя. Може би някакъв малък опит с пиенето, но на фона на всички останали, с десетки години пиене, моето е цвете - нито имам взета книжка за шофиране в нетрезво състояние, нито съм била в комуни и психиатрии, нито имам разбито семейство, разводи, деца. Може би година аз стоях в самосъжалението, че нямам с какво да съм полезна.

Сега успявам да видя как заявявайки, че нямам с какво да помогна на никого, пак се превръщам в различната и специалната. И естествено безверие, че Бог няма с какво да ме използва. Чета Му мислите и на него.

Но ми се иска само за днес да вярвам, че Бог ще ме използва за нещо. Дори да не е по моя план, Той ще има по-добър план и ще го осъществи, стига да съм готова на всичко за това.

Аз също минавам всеки ден през парка, който преди отбягвах, заради хората, които евентуално ще засека - страх да поема отговорността си пред тях, страх, че ще си помислят нещо лошо за мен от глупостите, които съм сътворила. И известно време се криех. Гледам, че сега има напредък - минавам си през парка, без страх, че някой ще ме види. Без да се дебна и крия, без да си мисля, че всички хора с мен се занимават. Вече вървя по големите улици, а не се ослушвам по коя тъмна и скрита уличка да мина незабелязано и да се крия и от терасите на хората.

От време на време продължавам да не искам да вдигам телефона пред определени хора - пак от страх. Последното е - звъни ми един познат. Преди време беше казал, че е сгоден и аз веднага реших, че сега, като ми звъни ще ме кани на сватба. Пък аз не искам - страхувам се. По повърхността - страх, че не изглеждам добре и ще ми се смеят, но като задълбах се оказа, че много силно завиждам, че другите си живеят живота, развиват се, за отрицателно време имат професия, кариера, финансова сигурност, годежи, женитби и т.н. А той човека може да иска да ме кани просто да се видим или да ме чуе как съм - но аз вече съм в готовност, че ще иска да им ходя на сватбата и аз няма да мога да кажа не и не ща да вдигам телефона. Ужас.
Същата работа с една позната - звъни ми и аз не вдигам. Защо не вдигам? Защото ще ме кара да ходя в друг квартал, пък не ми се излиза от моя, че ми е на сигурно, да се видим или ми се сърди нещо и навсякъде е страх - стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление ... И правя филмите, които се основават на страховете ми и на гадостите, които се въртят из главата ми. И в крайна сметка се оказва, че аз самата се отделям от хората, аз самата искам да бягам от тях. А после се тюхкам, че съм сама, че никой не се сеща за мен, че никой не ме обича. Ми как някой ще се сети, като аз или бягам, или мрънкам и се оплаквам, или се карам с някого.
Наистина луда работа.