Навънка вали град и реших, че стана време да подходя към още един въпрос, който го бях отложил. Отлежаваше.
1.Каква е разликата между алкохолика и 2.неалкохолика /пък било и той тежък пияч/.
И като го написах, ми дойдоха няколко други, които ще възникнат. Отплеснах се и реших все пак да се върна на този въпрос, а другите ще се формулират в движение и ще им се отговаря, когато може.

Ще започна от външен поглед на лекаря, който е лекувал десетки хиляди алкохолици: „В края на 1934 лекувах пациент, който, макар и компетентен и преуспяващ бизнесмен, беше алкохолик от онези случаи, които бях започнал да приемам за безнадежни.“ Самият лекар е започнал да прави разлика между определени алкохолици.


Има три основни разлики между алкохолика и неалкохолика. Прости основни разлики.
1.Физическа разлика – алкохоликът не може да контролира изпитото количество, когато започне да пие. Физическа жажда, която не подлежи на умствен контрол.
При този тип алкохолици лекарят е установил, че не е въпрос на умствен контрол: „Не съм съгласен с тези, които приемат, че алкохолизмът е изцяло въпрос на умствен контрол. “ Ето първата разлика – при тежкият пияч е въпрос на умствен контрол. Може да контролира с ума си. Точно поради тази причина е съвсем разбираемо определен тип пиячи да могат да се справят сами, със сила на волята и собствените си сили, със силата на ума си. Това е похвално, това е възможно, това е безспорно. Но все едно пингвинът да започне да се присмива на камилата, че не може да си контролира треперенето на полюса и няма воля да яде риба.

Дълги години не можех да си обясня, защо като почна да пия и не мога да контролирам колко ще изпия. Винаги, с малки изключения, се напивах до откат. Самият се обвинявах, че нямам воля, че съм тъп, че нямам сили, че съм глупав, че не мога да се справя сам, че го правя нарочно, че съм виновен и така нататък. Никога не съм и предполагал, че нямам избор. /да не почнем пак с другата грешка, че се оправдаваме алкохолиците. Защото след като знаем какъв ни е проблемът и че има решение – няма оправдание за бездействие/

2.Умствена разлика.
Алкохоликът няма ефективна умствена защита срещу първата чаша. Всеки един човек се учи да не пипа, когато котлонът е зачервен. Истинският алкохолик вижда аленият котлон, сваля си гащите и спокойно сяда върху него. Сяда с идеята, че този път няма да е като другият път. Разумът не действа срещу алкохолът. Това при истинският алкохолик. И съвсем е безспорно, че има пиячи, много тежки пиячи, които могат да спрат да пият и никога повече да не посегнат. Мозъкът им работи нормално. И няма посягане.
Девет години се опитвах да контролирам пиенето си, а в последните – и да го изключа нацяло. Не успях. Последните две-три години се заклевах почти всеки ден, че никога повече няма да пия. И започвах още същият ден. Рядко на другия. „Много от нас си мислеха, че имат силни характери. Имахме огромно желание да спрем за винаги. И все пак открихме, че това е невъзможно. Това е объркващата страна на алкохолизма, такъв, какъвто го познаваме - невъзможността да оставим алкохола настрана, колкото и големи да са потребността или желанието за това.“
Пак подчертавам – хората, които не са алкохолици, макар да имат проблеми с алкохола, могат да спрат и никога повече да не започват. Това е факт и изобщо не е спорно. Но ако конят може да се подкове, то същото не е валидно и за жабата. Аз съм жабата, която няма воля да носи подкови.

3.Душевна разлика. Тази душевна разлика за мен е най-голямото доказателство за това що е алкохолизъм. Душевната разлика е очевидна и се проявява в начинът на живот. Ето я най-добрата дефиниция за душевната страна на болестта алкохолизъм:
„Имахме проблеми в личните взаимоотношения, не можехме да контролираме емоционалната си природа, бяхме жертви на отчаянието и депресията, не можехме да си осигурим съществуванието, чувствахме се безполезни, бяхме изпълнени със страх, бяхме нещастни, не бяхме в състояние да помогнем на други хора “

Ето тук може един тежък пияч да се различи от един алкохолик. Сам да го направи, защото диагнози не се поставят в АА. Когато един проблемен пияч спре да пие – животът му си е супер и нормален и се оправя.
Когато един алкохолик, от моят тип, спре да пие – тогава лъсва точно душевната страна на болестта. И лъсва съвсем реално, очевидно и във всички обичайни житейски посоки.
-имахме проблеми в личните взаимоотношения.
Дрязги, обиди, нервност. Ти си тъпак. За нищо не ставаш. Почват заяждания. Всеки ме гледа накриво. Това се случва с алкохоликът от моят тип. Бях превърнал хората в сапьори. Страх ги беше да гъкнат. Особено когато бях трезвен и настроен да всявам справедливост. Защото аз бях справедлив, разумен. А другите бяха мекотели, страхливци, подлеци, връзкари и идиоти. Аз не че ги тормозех, а просто бях самопожертвователен пич, който е имал нещастието да се роди в това кофти време. Рицар посред санчопансовци.
-не можехме да контролираме емоционалната си природа.
Мдаа. Постоянно скандали. И то на справедлива основа. Защо си ми барала нещата. Къде ми е това или онова. Защо не гасиш тока. Да не съм милионер. Ти къде караш бе. Защо не си включваш телефона. Мръсни гадни политици. Гадни полицаи. Селяни. Тъпанари. Гадове. Какви са тези дупки по пътищата. Постоянно скандали и нерви. Това е при мене. И съм наясно, че има нормални пиячи и тежки пиячи, които не са като мене. Спират и всичко им е наред. Разбирам ги и им се покланям за характерите и самообладанието и това, че могат да бъдат толерантни. При мене не е така. Или не беше така.
-бяхме жертви на отчаянието и депресията –
Почти вече не можех да свърша нищо. Защото нямаше смисъл. Защо си провалих живота. Кой е виновен. Понякога аз, понякога комунизма, понякога демокрацията, най-често родителите. Нищо не става от мене. Провалих се. Прецаках се. Защото съм честен и не съм лицемер. Такива като мене не могат да оцелеят. Няма да оцелея. Не ми се прави нищо. Няма смисъл. Изморен съм. Защо да живея. Невъзможно е. няма смисъл. Не става. Не издържам повече. Не мога да изляза. Защо да ставам от леглото. Ах, ако се оправеше депресията, щеше всичко да е наред. Ох, няма смисъл. Защо така? Защо нямам късмет? Защо майка и татко ме възпитаха така. Защо помагаха повече на брат ми. Горкият аз. Защо така.
-не можехме да си осигурим съществуванието.
Мдааа. И ставахме заложници. Поне аз. Бях роб и се бунтувах. Не можех да изкарам пари, пък исках да съм независим. И съвсем не бях виновен аз. Не беше в мен причината. Крадливи копеленца. Свестните хора като мен няма как да имат пари. Трябва да спечеля отнякъде или заслужавам да съм шеф. Или поне рентиер. Или да ударя на тото. Или да се оженя за някоя богаташка, която умира от желание да ми слуша мъдростите и да попива. И да ме отглежда като майка и татко. Или колко хубаво беше преди в комунизма. Или колко е хубаво да си мръсник и безчувствен и да имаш много пари. Само един удар. Голям удар. Но не мога да си платя сметката. Ще ида да живея в комуна. Или в някое село. Или в някоя хижа. Или в Испания, Италия, Ф ранция, Сащ. Тука няма пари. Няма работа. Няма фабрика. Няма нищо.
-чувствахме се безполезни.
За нищо не ставам. Баба ми беше по-полезна дори на легло. С нея ревах в един глас. Нищо не става от мен. Страх ме е дори да изляза от къщи. Страх ме е да си призная, че ме е страх да изляза от къщи и да срещна някой. Страх ме е, че ми се смеят. Че се провалих. Големите надежди. Това не знам дали е тук. Отдавна не ставам за нищо
-бяхме изпълнени със страх.
Аз се будех от виковете си. Ужас. Не можех да изпълзя. Няма смисъл. Страх ме беше от бъдещето. От миналото. От оцеляване. От среща с хора. Познати, непознати. От телефона. От всичко. Да ходя по улиците. Да говоря с някой.
-бяхме нещастни.
Първо исках да съм щастлив, че тогава да се оправят работите. Гледах и се насилвах да се правя. И чаках не знам откъде какво да дойде. Четях мъдри и надъхващи книги. Ако имах фейс тогава, голямо мъдреене щеше да е. и приказки за щастието. Не ми се живееше изобщо. Валях се в миналото някъде и това е. правех се. Не можех и да предположа, че може да се живее щастливо. Каквото и да значи това. Нямах представа за щастие, свобода, покой и полезност.
-не бяхме в състояние да помогнем на други хора.
Помагах им като им давах акъли. Но то нямаше никой. За нищо не ставах. Бях на отглеждане. Не можех да плащам сметки, не можех да си осигуря храна. Нищо. Как да помогна на някой? И при все това си мислех, че знам най-добре.

Ето това е. Ако някой човек спре пиенето и ги няма тези работи – супер!!! Не е задължително да ходи в АА или да се мисли за алкохолик или да прави Програма или каквото и да било. Радвам се, че хора могат да живеят свободно и без алкохол. И щастливо и без виновни. И спокойно и полезно. И пълноценно и самостоятелно. Хич да не си и помислят, че са длъжни да се занимават с АА или с каквото и да било. Камо ли Програми или Бог.
Но ако отговаряте на симптомите за алкохолизма. То вижте пак какво казва доктор Боб по този въпрос. И пак подчертавам, че не е задължително. Никой не е длъжен. Специално, ако някой си мисли, че е длъжен – освобождавам го от чувството да се чувства длъжен.

Доктор Боб: „Ако мислите, че сте атеист, агностик, скептик или притежавате друга форма на интелектуална гордост, която ви пречи да приемете това, което е написано в тази книга, то аз ви съжалявам. Ако все още мислите, че сте достатъчно силни, за да се справите сами, то това е ваша работа. Но ако вие наистина искате да се откажете от алкохола завинаги и искрено чувствате, че се нуждаете от помощ, то ние знаем, че можем да ви предложим решение на проблема. То винаги ще оправдава надеждите ви, ако подхождате към него дори с половината от усърдието, което някога сте влагали, за да се сдобиете с алкохол.
Вашия Небесен Баща никога няма да ви изостави!“