|
Алкохолизъм и България
Много съм внимавала и съм била винаги предпазлива при свързването на болестта алкохолизъм със спецификата на България, и с конкретните условия, в които живеем, за да не допусна грешка.
Аз ли точно не знам, че няма български инфаркт и френски инфаркт, или байпаси - румънски или албански, болестите са едни и същи, физиологично и органично. Болестта алкохолизъм е една и съща, и тук, и в Америка, и в Испания. Но външните условия хранят болестите.
Дълго време не можех да видя реалните обстоятелства, животът ми се свеждаше основно до контакти с хора като мен, със същото заболяване и със същите проблеми като мен, основно със спонсора, с един или двама колеги на работа, които са ме разбирали, с някои роднини, и с някои приятели, които също са ме разбирали, и за мен това беше светът, който беше свързан с болестта ми. Всъщност и през целият си съзнателен живот аз не съм виждала реалните обстоятелства, иначе нямаше да съм жива сега.
Вървя през четвъртата си година на трезвост, сурово някак се върви и реално, усещането ми е, че правя крачката към реалността, или стъпвам в реалността, запознавам се с реалността и това много не товари. Доста съм мислила и съм чела, за да придобия повече информация, и опит, за така наречената „австралийска връзка” в България, която пренася посланието на АА, за която много се говори. Чувала съм думи на благодарност, думи на признателност, думи на насмешка, думи на пренебрежение ... не можех да се ориентирам, не знаех какво да мисля точно. Сега имам точно становище, и разбиране за тази връзка, отговорно трябва да напиша, че пиша това тук сега, и съм в състояние да го напиша, и съм жива, благодарение на тази „извънконтинентална връзка”. Също така, за мен сега вече е съвсем логично и закономерно връзката, която е пренесла надеждата за живот за пияниците, задължително да не е българска, можело е да бъде румънска, турска или албанска, обаче не би могла да е българска ... В България няма такива революционни идеи по отношение на пропаднали и болни хора. С уважение и благодарност се отнасям към това послание за надежда, защото благодарение на това съм жива сега, и мога да напиша това.
Много силно впечатление ми направи преди време блиц интервюто, предавано по ТВ7 на българска телевизия, в което се дискутираха проблемите на алкохолизма, поканени бяха водещи специалисти в тази област. Психолози, и водещ, най-водещ специалист, ръководещ клиника за лечение на алкохолизъм. Слушах техният диспут, и изказванията им, и бях потресена. Открито се говореше, че вече е остаряла идеята да не се пие изобщо, да не се докосват болните от алкохолизъм до алкохол изобщо, да, тази идея била остаряла, сега имало нова идея, и тя е да се пие от време на време, контролирано. Оказва се, че е остаряла е идеята, защото излиза, грубо цинично и против всякакъв хуманизъм, че в България няма нужда от болни от алкохолизъм хора, защото няма кой да се занимава с тяхното възстановяване, което е бавно, изисква много грижи и усилия, подкрепа и помощ, упоритост и търпение, изисква всеотдайни, мъдрди и посветени хора, това вече не е на мода. Много по-съвременно е, и актуално, един болен човек, да се превръща в още по-болен, да бъде лесно контролиран, манипулиран, зависим от други хора, да се инвалидизира, да няма дума в обществото, и да умира.
Идеята, която е прелетяла хиляда хиляди километри, за да кацне в България, за да може да има все пак някакъв шанс един алкохолик да живее, е ясна и недвусмислена - никога, никога един алкохолик не бива да посяга към първата чаша. И начинът за реализиране на тази идея, условията : работа, упоритост, последователност, и търпение, и това трябва да продължи през целият живот на алкохолика.
Познавам няколко забележителни специалисти, в обединени усилия в борбата срещу това заболяване, и те ми напомнят на апостола на свободата, на Левски, заровени в руините на така наречените психиатричните сгради, обявени за центрове по психично здраве в България. Центрове, които са законово определени да провеждат психологична, психиатрична и всякакъв друг вид необходима помощ на психично увредени хора.
Познавам един или двама още по-забележителни за мен и уникални човека от АА България, които все още продължават да преразказват „историята на надеждата”, прелетяла при нас, българите, които също ми напомнят Левски ... Те са готови да окажат подкрепа, помощ, и да вдъхновят отчаяните и отхвърлени от обществото хора.
Познавам само няколко жени, които ме познават, знаят за проблема ми, и проявяват разбиране.
Имах огромен късмет да имам леля, която ми оказа безценна помощ, заплатена с кръв, превърнала се по съдба в „специалист” по проблемите на алкохолизма при жените, и на която дължа много...
Получих огромна подкрепа от баща си, който е невеж в областта на алкохолизма, и на психологията, и на проблемите в тази област, и винаги е смятал, че само спортът би могъл да изгради психиката на човек, който може да оцелява, който обаче много правилно беше „напипал” проблемът ми ... разказваше на познатите ни, че имам бръмбари в главата си ...
Не са много хората, които ме разбират, и ми помогнаха, но те се оказаха точните, на точното място и в необходимото време !
Човек, болен от алкохолизъм няма шансове да оживее, да се отърси и възстанови от това заболяване сам.
Човек, болен от алкохолизъм, няма шансове да се възстанови, ако няма подкрепа, разбиране, приемане от хора като него.
Човек, който е болен от алкохолизъм, няма как да се върне в обществото, да се ресоциализира, ако не получава разбиране, и толерантност от самото общество, което има противоположни ксенофобски наклонности и намерения в България.
Моята братовчедка почина сама, при цивилизовани условия на живот, с осигурени подслон, храна, отопление, и средства за комуникация, но отделена, сама, отделена от обществото и от семейството си, от професията си, почина сама, сама с „порока си”, както се изразява неутешимият и баща. За нея на погребението говориха, че не била за „този свят”, дали това можа да утеши майка и, или баща и, дали това може да утеши едни родители ?
Преди две години, буквално пред очите ми, почина една жена, точно на моите години, която е също жертва на насилие у дома. Сега приятелите и многозначително цъкат с език, колко неправилно било, че мъжът и се отнасял така зле с нея. И колко млада е починала. И колко мила била ! Тя беше болна от алкохолизъм, и накрая се отрови с лекарства и спирт, предизвика инсулт ...
Излиза, че е много по-достойно, и някак си, и даже ...Боже, върховен цинизъм - много по-полезно за обществото човек да си отиде от този свят, и после да се говори за него, че той не е за този свят, че бил нежна и фина душа, или че са се отнасяли зле с него, и да се забрави, и толкова.
Изборът за живот разбира се, е в ръцете на болния, това е личен избор, но при осъзнат такъв избор да се живее, трябва да има и необходимите условия, необходимите хора, необходимата помощ, подкрепа, както при отглеждането на малко дете. Детето, само по себе си е прекрасно, но ако се остави на улицата, няма шансове да оцелее ...
Преди два три месеца, директно в очите ми се каза, че са много малко хората, които получават такава подкрепа като мен.
Точно в този момент аз бях побесняла, откритото недоволствах, бях обхваната от ярост и неприемане на случващото ми се. Счупих в яростта си едно две неща у дома, защото не можех да „приема” една определена от мен като „несправедлива” житейска случка !
Този път обаче татко ме прие с яростта ми и неадекватното ми поведение !!! Това много ме зарадва.
Приеха ме също така хората, които ми помогнаха в борбата ми с алкохолизма !
Прие ме също и нов човек, който зад обърканото ми поведение видя личността ми !
Приеха ме такава, каквато съм.
Обществото започна да ме приема, такава, каквато съм, или аз се приемам вече такава, каквато съм ?
Сега, след три месеца, ми се струва, че настъпва така наречената „ресоциализация” за мен, и моята лична „ресоциализация” която се провежда в главата ми, и вече започнах да виждам, и да осъзнавам, и още повече да си отварям очите, и мисля, че дължа да напиша днес всичко това тук !
Моментът на адаптиране към реалността, моментът за ресоциализацията, или отварянето на очите, е твърде отдалечен във времето, от момента на пребиваване в болнично заведение. Това е време, през което трябва да се премине от илюзиите, книгите, филмите, заблудите, в реалността. Това е нелек, дълъг процес, труден, изискващ грижи и внимание, много внимание, необходимост от подкрепата на много мъдри и добри хора.
Аз срещнах това внимание, и тези хора, и тази помощ, и просто благодаря !
Пожелавам на всички тези хора, които ми помогнаха, здраве, спокойствие, любов и щастие през Новата 2014 година !
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от kethen на 03.01.14 11:38.</EM></FONT></P><P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от kethen на 03.01.14 11:58.</EM></FONT></P>Редактирано от kethen на 03.01.14 12:10.
|
Честита Нова Година !
