Преди известно време един приятел ми каза : За да си щастлив трябва да се научиш да обичаш хората а за да стане това трябва първо да се научиш да обичаш себе си после да се научиш да прощаваш. Няма значение колко знаеш и как умееш да филсофстваш а по важно е как го прилагаш. Как го прилагаш се вижда по държанието и по това как се отнасяш съм другите, дали е с любов, дали е с толерантност дали си съпричастен и тн. Това няма как да стане обаче докато си се вторачил в хората около теб дори с идеята да им помагаш защото пропускаш себе си и помагането ти се превръща в хранене на егото и контрол над другите. Злобата и сарказма са форма на гняв а когато допускаш да се гневиш то нараняваш себе си.
Най ми харесваше това че всички сме различни и всеки си има път който е Божа работа. И ме пита един път: "Представи си че всички хора мислят по един и същ начин, имат нужда от едно и също нещо, харесват едни и същи неща пък дори и да приличат на теб и това да са твоите неща колко скучен и безинтересен щеше да е света". Аз му казвам - лелеее гати тъпотията. А той: Ами тогава защо искаш хората да са като теб и да мислят като теб ? Защо не им даваш правото да са си уникални точно толкова колкото си и ти ?
И още много неща ми е казвал, но за това някой друг път.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите