|
THE PHYSICIANS
Part of series on Let's Be Friendly with our Friends
Copyright © AA Grapevine, Inc August 1957
By Bill W.
Наскоро по телевизията гледах как Американската Медицинска Асоциация представя своя нов президент. Отначало си помислих, че една толкова рутинна процедура едва ли ще е много интересна и понечих да превключа канала на някое „криминале”. Сега много се радвам, че не го направих, защото докторите ми предоставиха един паметен и много вълнуващ час.
Новият президент стана, за да направи обръщението си по повод встъпването си в длъжност. Той говори много малко за медицината като наука. За моя изненада фокусира своето изказване – точно както го правим и ние на сбирките си в АА – върху новодошлите, в техния случай младите лекари, които току-що бяха започнали своята практика. Той им каза, че нито един лекар, колкото и добре обучен да е той, не може да постигне съществен напредък, докато не накара болните хора да почувстват, че ги разбира като човешки същества; а също и че всеки един истински лекар трябва да притежава дълбока всеотдайност и вяра. Това беше неговото разбиране за нещата и той разказа как е започнал своята кариера, воден от него. Новият президент „носеше посланието” и аз видях както никога преди, че ние от АА нямаме монопол върху прилагането на Дванадесета Стъпка.
След това бяха раздадени няколко почетни грамоти, включително и на един човек, който нямаше медицинско образование, но беше посветил безвъзмездно голяма част от свободното си време, за да помага на хронично болни хора и инвалиди. Той разказа как им показва, че не трябва да се чувстват емоционално и психически подтиснати от мисълта, че са излишни, а напротив, да се усетят полезни, защото могат да намерят уважавана и доходна работа, която да вършат. Посочвайки, че самосъжалението е най-разпространеното заболяване сред инвалидите, той припомни историята на персиеца, който нямал обувки: „Плаках, защото нямах обувки, докато не видях един човек, който нямаше крака!” Лъчезарният човек зад катедрата знаеше за какво говори много добре, защото самият той нямаше крака и от години се движеше с помощта на протези. Дълбоката всеотдайност, силата на духа и вярата бяха неговото упование. Това бяха нещата, заради които Медицинската Асоциация му връчваше своята почетна грамота.
Събранието на лекарите, което се оказа толкова духовно ориентирано ме накара да се замисля. Аз ясно осъзнах, че да лекуваш е преди всичко духовно призвание и че по-голямата част от лекарите наистина възприемат своята професия като акт на служене на човешките същества.
Ние в АА сме склонни да поставяме най-висок рейтинг, оценка шест плюс на самите нас и нашето движение. Но когато се сетим за имената на някои изтъкнати лекари, които посветиха себе си и своето време на нас в първите години от създаването на АА, аз започвам да се чудя колко от нас могат наистина да достигнат тяхната човечност и всеотдайност?
Веднага искам да спомена моя личен лекар, доктор Силкуърт. В книгата за историята на нашето движение „АА: съзряване” аз правя следния словесен портрет на този удивителен човек:
„Когато погледнем назад, към онези първи сцени от възникването на движението ни в Ню Йорк, ще забележим, че в повечето от тях дейно участва дребничкият доктор, който обичаше пияниците – д-р Уилям Дънкан Силкуърт, тогава шеф на психиатричното отделение в болницата Чарлз Б. Таунс в Ню Йорк и човек, който с признателност осъзнаваме, допринесе толкова много за основаването на АА. От него ние разбрахме каква е природата на нашето заболяване. Той ни предостави инструментите, с които да разбием закоравялото си алкохолно его, онези стряскащи фрази, с които описва нашата болест: мания на ума, която ни принуждава да пием, съчетана с алергия на тялото, която ни обрича да полудеем или да умрем. Без тези незаменими ключови фрази, АА никога нямаше да проработи. Д-р Силкуърт ни научи как да обработим черната земя на нашата безнадеждност, върху която разцъфна всяко едно индивидуално духовно пробуждане в нашето движение. През декември 1934 година този човек на науката седеше смирено до леглото ми веднага след моето внезапно и поразяващо духовно изживяване и ми говореше с успокоителен глас: „Не, Бил”, каза ми той, „ти не си имал халюцинация. Каквото и да било това, което си преживял, по-добре се дръж здраво за него, щом те кара да се чувстваш много по-добре отколкото се чувстваше преди час.” Това бяха велики думи за движението АА. Кой друг би могъл да го каже толкова добре?
Когато аз пожелах да отида да работя с други алкохолици, той ми позволи да го направя точно в неговото отделение, рискувайки с това своята професионална репутация.
След шестмесечни провали да помогна на друг алкохолик да спре да пие, отново д-р Силкуърт беше този, който ми напомни за извода, който беше направил професор Уилям Джеймс, а именно, че подобни разтърсващи и трансформиращи духовни преживявания се появяваха само след тотален срив и нещастия. „Спри да им проповядваш,” каза ми той, „първо им дай строго научно медицинско обяснение за състоянието им. Това може да ги подготви и да ги разтърси толкова дълбоко, че те сами да поискат да направят нещо. След това може и да приемат твоята морална психология и дори идеята ти за Висша Сила.”
Четири години по-късно д-р Силкуърт помогна да бъде убеден собственикът на болницата мистър Чарлз Б. Таунс и той се превърна в голям АА ентусиаст. Отпусна ни заем от 2500 долара за подготовката на книгата „Анонимни Алкохолици” – сума, която впоследствие набъбна до 4000 долара. После като наш единствен приятел медик по онова време, д-р Силкуърт написа въведението към книгата, където то остава и до днес и ще бъде там завинаги.
Може би няма друг лекар, който да е направил толкова много за алкохолиците колкото направи д-р Силкуърт. Над 40 000 алкохолика са били лекувани от него. В годините преди своята смърт през 1951 година, в близко сътрудничество с АА и нашата червенокоса сестра Теди, той помогна на над 10 000 алкохолици в Нюйоркската болница Кникърбокър. Нито един от онези, които той е лекувал няма да забрави срещата си с него, а много от тях са трезви и до днес.”
И така д-р Силкуърт обърна към Дванадесетте Стъпки над 40 000 алкохолика. Хиляди от тях той лекува преди създаването на АА, когато шансът за възстановяване беше минимален. Но в онези години той не загуби своята вяра, че един ден верният път ще бъде намерен. Той никога не се умори от алкохолиците и техните проблеми. Този крехък мъж никога не се оплака, че е уморен. Живееше просто и не очакваше отличия. Неговата награда беше неговата работа. В последните си години той игнорира своите здравословни проблеми със сърцето и умря работейки, сред своите любими алкохолици.
Кой от нас в АА може да достигне рекорда на д-р Силкуърт? Кой притежава такова количество сила на духа, вяра и отдаденост?
И ето че двадесет и три години след моята последна среща с д-р Силкуърт, аз видях, чух и усетих неговия дух на срещата на Медицинската Асоциация. Благодаря на Бог за лекарите – една от най-прекрасните групи от приятели, която АА някога е имал.
|
Нека бъдем сърдечни с нашите приятели: лекарите