|
PRESS, RADIO, TELEVISION
Part of series on Let's Be Friendly with our Friends
Copyright © AA Grapevine, Inc October 1957
By Bill W.
Беше лятото на 1939 година. Няколко месеца преди това нашето дружество на алкохолиците, гордо със своите сто членове, беше публикувало книгата, която нарекохме „Анонимни Алкохолици”. Но не се случи нищо. Екземплярите от нашата книга, 5 000 на брой си седяха в склада на печатницата Cornwall Press без нито един от тях да е продаден.
Така желаният проект за статия в „Рийдърс Дайджест”, посветена на нас и новата ни книга не успя да се реализира. Подтиквани от все по-нарастваща паника, ние се втурвахме от една редакция към друга с молба за помощ. Но всичко беше напразно. Cornwall Press, издателството отпечатало нашата книга беше малка компания, която скоро беше напълно разорена. Това се случваше и с много други компании от бранша. Струваше ни се, че вече няма към кого да се обърнем.
Но Провидението се намеси. Точно, когато ударихме дъното, на Фултън Ойслер, редактор в „Либърти” се обадил писателят на свободна практика Морис Маркий. Той събрал впечатляващ материал за АА от собственика на болницата, на която някога бях много чест пациент – Чарли Таунс. Маркий се опитваше да продаде материала си на Ойслер – един от мъжете с най-въздействащо присъствие, които бях срещал. Ойслер видял в написаното голям потенциал и му казал: „Морис, имаш моето одобрение. Донеси материала в редакцията, ще го отпечатаме в септемврийския ни брой.”
Такива били думите на първия приятел на АА от пресата. Тези думи не само спасиха книгата ни от провал, те също така означаваха, че широката общественост ще може да получи за първи път представа за това какво представляват Анонимни Алкохолици.
Точно както беше обещано, в списание „Либърти” излезе статията на Морис Маркий „Алкохолиците и Бог”. Резултатите бяха светкавични и наелектризиращи. Повече от 800 души се обадиха за помощ в редакцията. Ние внимателно отговаряхме на всеки един от тях, без да забравяме да сложим в писмото и празна бланка за поръчка на книгата ни. Скоро започнаха да пристигат първите поръчки и подпомогнати от оживената кореспонденция, която водехме от малкия си офис на Веси Стрийт и пътуващите членове на АА, започнаха да се създават нови АА групи.
Не след дълго и други новинари последваха примера на Ойслер. След месец кливландският вестник „Плейн Дийлър” възложи на автора Ерик Б. Дейвис да проучи всичко за АА и да направи обширен репортаж. В няколко поредни броя беше публикувана като тема на броя серия от статии за АА като цяло и за кливландския АА в частност.
Наред със статиите излязоха и няколко редакторски уводни материала, които казваха: „АА е добро и работи. Елате и се убедете сами.” И отново реки от обаждания и писма. Малката кливландска група беше буквално блокирана от огромния брой новодошли. Но оцеля и набъбна до състав от над 100 члена. АА започна 1939 г. със сто члена, а я завърши с над 800.
През февруари 1940 година имахме още едно голямо издигане и то се дължеше на даваната от мистър Рокфелер вечеря, на която той ни представи на своите приятели и по този начин представи АА пред целия свят. И отново пресата помогна. Много вестници, включително таблоидите написаха добри думи за нас и чрез информационните агенции новината за АА се разпространи по целия свят. За дванадесет месеца АА се разрасна и от 800 вече имаше над 2 000 членове.
През пролетта на 1941 година нашата история бе разказана в национален мащаб. Мистър Къртис Бок, собственик на „Сетърдей Ивнинг Поуст” видял как работи АА във Филаделфия и поръчал на редакторите си да излезе материал по темата. Те поставили задачата на Джак Александър. Неговата статия отприщи ниагарски водопад от молби за помощ. Две години по-късно броят на членовете на АА достигна 10 000.
Като разказа нашата история на американската публика тази малка група от наши първи приятели сред пишещото братство помогна на АА да се увеличи 100 пъти за краткия период от 4 години и превърна АА в национална институция; положи основата, върху която нашето общество се развива толкова мощно и досега.
Днес списъкът от приятели на АА в пресата, радиото и телевизията е много дълъг. В нашия главен офис сме направили папки с изрезки от вестниците. Всяка седмица купчината изрезки ни напомня с големината си какво тези наши приятели правят за нас. Това е един пълноводен поток от жива кръв, която се влива в нашите вени.
Вестта за АА е помогнала на някои новодошли, като се е разпространявала от уста на уста или чрез личен контакт, но не бива да забравяме, че повечето от нас получиха своя шанс за възстановяване чрез нашите приятели от средствата за масово осведомяване. Чули сме, прочели сме или сме видели. Ето как в АА днес има над 200 000 активни членове.
Понякога чуваме оплаквания от наши членове по отношение на пресата, защото използвайки нашите истории, различните издания печелят от тях. Те казват: „Добре, авторите печелят от нашите истории, издателите също правят пари благодарение на нас. Какво му е забележителното на това? Те просто си вършат работата.”
Въпреки това повечето от нас осъзнават, че подобни твърдения не са и наполовина верни.
На практика всеки автор и издател, който веднъж се е запознал с нас е отишъл доста по-далеч от това да изпълнява нормалните си работни задължения.
Преди години ние помолихме всички , които работят за медиите и правят материали за АА да спазват нашата анонимност. Ние поискахме много от тях, защото средностатистическия репортер не си представя как е възможно да се направи материал, без да се споменат пълните имена на героите в него и без да поместят техните снимки. Но когато им обяснихме защо държим толкова на анонимността и че не можем да си позволим явлението „голяма клечка” да се разпространи сред нас, те видяха същността на нещата и съобразиха работата си с нашите нужди, въпреки голямото изкушение да споменат имената на национално-известни и много популярни в обществото наши членове. В няколко изяви наши членове бяха нарушили принципа на анонимността, но това рядко се е случвало по вина на печата. В интерес на истината дори имаше редактори, които удържаха напора на някои от известните лица да разкрият пред широката публика членството си в АА.
С увеличаването на своя ентусиазъм по отношение на АА много от нашите приятели от медиите отидоха и по-далеч. Те лично се посветиха на нашата кауза. Джак Александър, например, стана попечител на АА и изключително много ни помогна в нашите литературни нужди, като никога не пропускаше шанса да даде тласък на движението ни със своето перо и своите думи.
По-малко известна е връзката, която АА изгради с Фултън Ойслер. Неговата работа е най-брилянтният пример за отдаденост на каузата ни.
През 1944 година бе решено, че АА трябва да има свое месечно издание. По това време Фултън отблизо следеше работата на движението ни. Човек, който му беше много близък постигна забележително възстановяване. В момента, в който Фултън разбра за нашите намерения да стартираме списание, той предложи своята помощ и въпреки че никога не е бил алкохолик стана член на редколегията и един от основателите на списание „Грейпвайн”. От собствения си джоб той покриваше разходите, свързани с организацията, редактираше ръкописи и написа един от първите материали, който озаглави „Алкохолиците са очарователни хора”. След това шеговито го поднасяхме за заглавието, а той отвръщаше, че е трябвало да напише: „Някои алкохолици са очарователни хора”!
В следващите няколко години аз опознах нашия приятел Фултън много добре. Той работеше повече от всеки друг, когото съм срещал. Без значение в колко си е легнал предишната вечер, нищо по-малко от пневмония не можеше да го накара да промени навика си да става в 5 часа сутринта и да пише до 11 ч. Така започваше всеки негов ден, продължаваше с напрегната работа в редакцията, срещи с многобройните му приятели и завършваше късно през нощта. Аз самият бях един от онези, които го държаха буден до полунощ.
По онова време АА изживяваше бурния период на своето юношество. Нашият Главен офис едва-що беше започнал да се сдобива с формата и отговорностите си. Имахме нужда от съвети, особено по отношение на връзките си с обществеността и Фултън беше човекът, който най-често ни ги предоставяше. Беше станал старши редактор в „Рийдърс Дайджест” и благодарение на усилията му, изданието започна да отразява широко нашата дейност.
Решихме да помолим Фултън да стане член на Съвета на попечителите на АА. Познавайки огромният обем и тежест на ежедневната му работа, преценихме, че ще е най-подходящо аз да намеря момент и да го попитам за съгласието му. Не е трябвало изобщо да се притеснявам за реакцията му, защото когато му казах за нашето предложение, лицето му светна и той отвърна: „С най-голямо удоволствие! Кога започвам?” Фултън не успяваше да присъства на всички наши срещи, но винаги бе на разположение. Веднъж трябваше да го прекъснем в най-натоварената част от деня му, за да го помолим да ни помогне с един режисьор от Холивуд, с когото положението се беше закучило. Той веднага прекъсна работата си и проведе доста дълъг междуградски разговор. След час ми се обади да ми каже, че всичко е уредено и не бива да се тревожим повече по въпроса.
Няколко месеца преди да почине, ние прекарвахме поредната си вечер заедно. Тогава той сподели какво означава АА за него. Най-смирено ми разказа, че в по-раншните етапи на живота си е бил горделив агностик и високомерието му го тласкало към задънена улица. След като научил за АА и започнал да се интересува от движението, получил от АА пример, който му повлиял дълбоко. По свой избор той се присъединил към църквата и двете влияния – на АА и на религията го вдъхновили да напише сценария за филма, посветен на живота на Исус „Най-великата история, разказвана някога” (филмът, в който главната роля изиграва Макс фон Сюдов получава пет номинации за наградата Оскар през 1966 г., б.пр.) Това, което е направил за АА, каза ми той, смята за нищожно в сравнение с онова, което АА е направило за него, неалкохолика.
Тези, а и много други примери за това, как мъжете и жените от пресата, радиото и телевизията се отнасят към АА ясно ни показват за каква всеотдайност става въпрос. В почти всеки град, в който днес съществуват групи на АА, ние виждаме как нашите приятели от медиите вървят по стъпките на Джак Александър и Фултън Ойслер.
Нека бъдем винаги благодарни на всички тези преносители на добра воля. И нека винаги бъдем достойни за тяхното приятелство.
|
Нека бъдем сърдечни с нашите приятели: преса, ...