|
FRIENDS ON THE ALCOHOLISM FRONT
Part of series on Let's Be Friendly with our Friends
Copyright © AA Grapevine, Inc March 1958
By Bill W.
Статистика показа, че в Америка има около 4 500 000 алкохолици. До този момент в АА са постигнали възстановяване от алкохола 250 000 от тях. Това е около 1/20 или 5%. Началото е смело, значимо и пълно с надежда за тези, които още страдат. Цифрите показват, че сме на прав път, но това е все още недостатъчно за решаването на този огромен здравословен проблем. Милиони все още страдат, а много други скоро ще ги последват.
Тези факти ни дават основателна причина за размисъл и за смирение. Със сигурност трябва да бъдем благодарни на всяка организация или метод, които се опитват да решат проблема с алкохолизма – независимо дали става дума за медицина, религия, образование или научни изследвания. Трябва да сме отворени към подобни усилия и само можем да съчувстваме, когато разберем, че нечие усилие за справяне с болестта се е провалило. Не трябва да забравяме, че АА преживя в своите първи години много „опити и грешки”. Като членове на АА ние можем и трябва да работим заедно с тези, които се опитват да постигнат успех в решаването на проблема – пък бил той и малък.
Не трябва да позволяваме на предразсъдъците и нагласите си да надделеят над добрата ни воля и чувство. Например, много от нас са убедени, че алкохолизмът е преди всичко духовен проблем. Следователно, казват те, може да пренебрегнем изводите на биохимиците, които твърдят че алкохолизмът е резултат от лош метаболизъм. Също така сме склонни да се наежим, когато психиатрите обясняват убедено, че проблемът се корени в невротични натрапчиви импулси, получени в невинните първи години на трудно детството и погрешно възпитание. Или когато социалните работници заявяват, че истинската причина за алкохолизма се крие в лошите социални условия, ние опако им се тросваме: „Кой го е грижа къде са се скрили причините? АА може да поправи пияниците и без тях.”
По подобен начин някои от нас, членове на АА, отричаме всеки друг метод за терапия, различен от нашия. Отбелязваме, че в някои клиники и организации са постигнати малки резултати, като се оплакваме колко много пари се пропиляват в държавни и частни заведения. Ние категорично не одобряваме всяко експериментално лекарство, което се оказва неефикасно. Омаловажаваме опитите на мъжете и жените от религиозните организации да работят с нас, пияниците. Ние знаем, че образованието и добрата информираност по проблема са полезни, но обясняваме, че АА така или иначе работи именно в тази посока.
Казаното дотук може би изглежда като изповед на греховете на АА. Това е също и признание, че самият аз по едно или друго време съм поддържал много от тези късогледи виждания и предразсъдъци. Но бързам и да добавя, че това, за което говорих дотук се отнася повече за миналото и не толкова за настоящето.
Днес повечето от нас приветстват всяка нова светлинка, която може да помогне за разпръскването на мистерията на алкохолизма, това загадъчно страдание. Не ни интересува дали новите знания идват от епруветка, от дивана на психиатъра или от социологически проучвания. Радваме се на всякаква форма на образование, която повишава информираността на обществото и променя вековния общоприет образ на пияницата. Все повече от нас приветстват всички онези, които работят на фронта срещу болестта алкохолизъм за наши другари в похода ни от мрака към светлината. Разбираме, че заедно можем да постигнем онова, което никога няма да направим, ако сме разделени и си съперничим.
Твърде зает с АА и неговите дела, трябва да призная, че не съм могъл да отделя много време, за да се информирам за всички опити за справяне с болестта извън нашето движение. Но нещо ми направи впечатление и искам да споделя това свое впечатление с вас.
Нека вземем тези 4 500 000 алкохолици в Америка. Какво е тяхното състояние в този момент? Какво е направено и какво може да се направи за тях? А какво да кажем за следващото поколение – още 4 000 000, които сега са деца или подрастващи? С изключение на онези, които са в АА, няма ли да станат твърде много жертвите?
Нека започнем от дъното на купчината. Нашите психиатрични заведения са препълнени с пияници с увредени мозъци и сериозни психични заболявания. Тук-там някои намират пътя обратно, но те не са много. Повечето са толкова зле, че само отвъдния свят остава най-добрата им надежда за спасение. Но ако се правят повече изследвания върху тяхното състояние, това може да добави нови знания, които да помогнат на останалите, отправили се към дъното. Много алкохолици се намират и в затворите. Или пиенето ги е подтикнало да извършат престъпления, или сторените злини ги измъчват и намират забрава в алкохола. В затворите също могат да се направят всякакви изследвания – медицински, психиатрични, социални. АА не може да свърши тази работа, но има други хора, които вече са поставили добро начало за подобна дейност.
Във всеки голям град има гето. Така наречените „изоставени” алкохолици, които живеят там навярно са стотици хиляди. Някои от тях са толкова „психо”, мозъкът им е така силно увреден, че единствената възможна дестинация е лудницата. Останалата част от тези нещастни мъже и жени пълнят полицейските арести, съдилищата, затворите и болниците. За тях страданието е неизмеримо, а разходите на обществото в долари – огромни. Повечето от тези хора все още не са невменяеми, но вече са попаднали в мелницата на безнадеждността. Може ли нещо да бъде направено? По всяка вероятност, да. Навярно е добра идея тези хора да бъдат прехвърлени в някакви стопанства или ферми, контролирани под някаква форма от обществото, където ще могат да работят, за да получават прехраната си, ще бъдат в по-добра среда, а следователно и здраве и ще спестят на градските управи огромни суми и неприятности. Подобни експериментални общности вече се правят на места и дават голяма надежда. Членовете на АА също могат да помагат за реализирането на тази идея.
Какво да кажем, обаче, за милионите алкохолици, които не са в затворите, приютите, не живеят в гетата или в психиатрии? В момента тяхната най-добра възможност за възстановяване изглежда е АА. Добре тогава, защо тези милиони не идват при нас? Или защо не опитат някакъв друг метод за отказ от алкохола?
Всеки един от АА може да ви даде бърз и точен отговор: „Те все още не са готови, те не осъзнават колко са болни в действителност. Ако разберат истинския характер на заболяването си, те ще започнат лечение, също като страдащите от диабет или рак.” Следователно проблемът е как да им покажем фактите, които ще ги убедят колко са болни и колко необходима за тях е подходящата терапия.
Решението на проблема се крие в образованието – повече информация в класните стаи, в медицинските колежи, сред свещенослужителите и работодателите, в семействата и в медиите. Алкохолиците и потенциалните алкохолици трябва да са обградени от несекваща информация за своя проблем, обществото трябва да промени отношението си към тези хора, истината за състоянието им да стане широкоизвестна, както и характера на болестта алкохолизъм, симптомите, нейната мрачна сериозност. Защо един алкохолик трябва да чака, докато стане 55-годишен и пораженията, които болестта му е нанесла са вече толкова явни, че той не може да не признае истината за това, че е много болен? Добрата информираност би могла да го убеди в това и докато е още на 30 или 35.
Историята показва, че независимо от някои мерки, които се предприемат, нито проповедите, нито нравоученията, нито усилията за промяна правят голямо впечатление на алкохолиците като цяло. Но действителното образование и предоставянето на информация за същността на болестта им, които започнаха да се практикуват в последните години дават голяма надежда. Днес дори можем да видим колко много се е увеличил броят на младите хора, които идват в АА и това е пряк резултат от все по широко разпространявания поток информация за болестта.
Ние от АА правим много за това, а нашите приятели извън АА – дори повече. Резултатът е, че в момента половин милион алкохолици в Америка се опитват да подобрят състоянието си или поне сериозно се замислят да го направят – сами или с подходящо лечение.
Информацията и образоваността за природата на болестта алкохолизъм дават своите резултати. И те не са само в броя на възстановените, а и в превенцията на заболяването. Имам предвид реалното запознаване с него на подрастващите и младежите у дома и в училище. До скоро, когато станеше дума за алкохолизъм се осъждаха моралните и нравствени качества на алкохолиците, докато днес се разяснява характера на алкохолизма именно като заболяване.
Ние от АА можем да разкажем много неща от собствения си опит. Много от нашите деца са емоционално пострадали от нашето поведение като алкохолици, от нашата „неприспособимост”. Много от тях би трябвало да са се превърнали в проблемни пиячи. Но те са изградили защита срещу това. Алкохолизмът или потенциалният алкохолизъм е рядко срещано явление сред деца, чиито родители са членове на АА. Ние не им забраняваме да пият, нито им проповядваме да спрат, ако го правят. Те сами са се научили от онова, което са видели, чули и преживели, а именно че алкохолизмът е отвратително нещо и шансовете им да се превърнат в алкохолици, ако започнат да пият са 1 към 15. Повечето от тях изобщо не пият. Други пият, но умерено. Останалите, обикновено след няколко неприятни случая, свързани с алкохол спират да пият и то незабавно. При тях превантивната информираност по въпроса е най-доброто, което може и ги предпазва.
Ето защо изглежда добра идеята много от нагласите и методите на АА да бъдат широко използвани сред децата.
Кой трябва да се заеме с подобно образование? Очевидно това е работа както на обществото като цяло, така и на специалистите. Всеки един от нас, членовете на АА, може да помогне, но АА като цяло не бива да навлиза в това начинание. Ето защо трябва да разчитаме на други организации и приятели на АА извън нашето движение, които да вложат средства и усилия, нужни да насочват алкохолиците към лечение и да осъществяват превенция сред деца, потенциални жертви на тази болест.
Ето една история, която показва големия и много обещаващ прогрес извън АА, който е направен в областта на проучванията, лечението, рехабилитацията и просвещението. Така се случи, че бях свидетел на началото на прилагането на модерни методи в тази посока и ето какво видях:
Добре си спомням д-р Х. У. Хагард от Йелския Университет. През 1930 година, четири години преди да изтрезнея, този отличен лекар беше започнал работа над проблема какво измъчва пияниците и ги тласка към алкохола. Той искаше да започне изследване, за да разбере има ли тяхната биохимия нещо общо със зависимостта им. Желанието му докара единствено смях у неговите колеги и никакви пари от фондовете за изследвания на Йелския Университет. Но д-р Хагард беше човек с мисия. Той даде пари от собствения си джоб, помоли и близките си приятели да му помогнат с лични средства. Проектът му стартира. Д-р Хагард и асистентът му д-р Хендерсън започнаха своята работа.
По-късно, през 1937 година, известният физиолог д-р Антон Карлсън и група заинтересовани учени основаха научен фонд, наречен Съвет за научни изследвания на проблемите, свързани с алкохола. Някои от нас, членовете на АА в Ню Йорк в онези ранни години от създаването на движението ни, ходехме на техните заседания – понякога да се посмеем, понякога да се присмеем (признавам това с голямо неудобство, защото в онези дни ни се струваше, че само ние от АА държим монопола за справяне с алкохолния проблем).
Днес в Съвета за научни изследвания работи активно, осъществявайки връзки с други организации д-р Е. М. Йелинек. Той не е лекар, въпреки че има научни степени в много други области. Той се зае да научи всичко за алкохолиците, като изчете огромен куп литература по въпроса. И въпреки странния начин да се образова по нашия въпрос, той е невероятно популярен сред нас, алкохолиците. Наричаме го „сухия алкохолик”, защото успява да се идентифицира толкова добре с нас. Дори прякорът му ни звучи много мило – унгарският му баща го наричал „Бинки”, което на унгарски означава „малка ряпа”. И „Малката ряпа” се зае с работата си с изключителен ентусиазъм.
Най-накрая Бинки и д-р Хагард се намериха и решиха заедно да издават тримесечно списание, посветено на последните изследвания и открития в областта на алкохолизма. То се казваше „Тримесечно списание за изследвания върху алкохола”. Това доведе до най-близко сътрудничество между д-р Хагард и д-р Йелинек.
През 1943 г. д-р Хагард и Бинки създадоха в Йейл факултет за изучаване на алкохола. Беше ясно, че списанието и изследванията трябва да намерят по-широка аудитория. Идеята беше всеки, който се е сблъсквал по някакъв начин с алкохолния проблем – лично или чрез свои близки, да има място в новия проект.
Доста странна тълпа се събираше на първите семинари. Добре си спомням мистър Колвин, който беше представител на Партията за забрана на алкохола. На другия полюс бяха няколко представители на алкохолната индустрия. Освен тези две крайности, да ги наречем „сухи” и „мокри”, беше пълно и със свещеници, социални работници, съдии, полицаи, учители и няколко от нас – пияниците. Всеки имаше своите причини да присъства, своите оплаквания и корави убеждения. „Сухите” и „мокрите” бяха съгласни единствено със себе си и искаха от нас, пияниците да се съгласим с това, което казваха. Беше много ласкателно, но ние, естествено, поехме независим курс и в крайна сметка не се съгласихме с никого!
Началото беше толкова обезкуражаващо, че се наложи д-р Хагард и Йелинек да въведат ред. „Мокрите” трябваше да бъдат убедени, че не можем просто да заметем алкохолния проблем под леглото и да се направим, че той не съществува. „Сухите” трябваше да разберат, че не всеки, който пие трябва да бъде завързан на позорния стълб. Ние, членовете на АА трябваше да видим чудовищността на проблема ни като наистина широко разпространен и да си дадем сметка, че няма да можем да накараме света да изтрезнее за една нощ, при това сами. Факултетът представи резултатите от своите научни изследвания, всеки от дошлите в крайна сметка успя да изложи гледната си точка и да допринесе със своя опит. На финала Бинки успя да ни покаже, че ние можем да се справим с реалните проблеми заедно, като при това се държим приятелски един с друг. Това беше истински пример за блестяща дипломация и беше наистина първият по рода си компетентен и всеобхватен поглед към алкохолния проблем в Америка.
През следващата година, 1944 се случиха други две знаменателни събития. Йелската група отвори клиника, където щяха да се лекуват и да бъдат изследвани алкохолици. Първият администратор на клиниката, който доста се поизпоти с алкохолиците беше Рей Маккарти.
После дойде Марти. Като един от ранните членове на АА тя знаеше, че трябва да бъдат променени публичните нагласи, че хората трябва да научат, че алкохолизмът е болест и че на алкохолиците трябва да се помага. Тя разработи план за широка обществена просвета и организира градски комитети из цялата страна. Донесе ми плана си. Аз бях ентусиазиран, но смятах, че планът трябва да е подкрепен от научнообосновани данни. Обадихме се на Бинки и той дойде. Каза ни, че планът е страхотен, моментът е дошъл, а Марти е точният човек, който да го задейства.
Финансирана първоначално от неуморния д-р Хагард и неговите приятели, Марти стартира своята амбициозна задача. Можем само да благодарим на Марти и нейните сътрудници за големите постижения, които и до днес постига Националния съвет по проблемите на алкохолизма. Нито една друга агенция не е постигнала толкова много в това да образова обществото, да се отворят нови хосписи и да се задвижат всякакви конструктивни проекти.
Бих искал да спомена и други приятели, които се посветиха на проблема алкохолизъм в онези ранни години, но имената им са толкова много, че няма да ми стигне мястото. На всички тях искам да изкажа безкрайната благодарност на Анонимни Алкохолици.
Комбинираните усилия на всички, които се чувстват ангажирани от нашия проблем разцъфват в един всеобщ и голям ефект. Вече четири други университета започват свои програми, подобни на онази, която пръв Йелския университет стартира. Три хиляди държавни и частни болници създадоха отделения за алкохолици. Работодателите започнаха да променят отношението си към своите служители алкохолици. Наказателните институции, полицията, съдилищата – всички те започнаха да гледат на пияниците с други очи. Благодарение на усилията на Бинки, Световната Здравна Организация включи алкохолизма в списъка си от болести, правейки този факт световно достояние. Болестта се изучава в програмите на студентите по медицина. Осъвременяват се текстовете в учебниците. В пресата, радиото и телевизиите излизат материали по въпроса всеки ден.
Всеки един от пионерите в това широко движение за разбиране, просвета, превенция и лечение на болестта алкохолизъм ще ви каже, че всичко това не би могло да се случи без вдъхновяващия пример на АА. АА винаги е била пътеводната им звезда на надежда и вяра, че има смисъл в това, което правят.
Ето защо, нека работим заедно с всички онези проекти, които обещават да ускорят възстановяването при милионите пияници, които още страдат. Тези многообразни усилия не се нуждаят от нашето одобрение, а от протегната за помощ ръка от нас като личности, която със сигурност бихме могли да им подадем.
|
Нека бъдем сърдечни с нашите приятели: в борбата..