|
„Страх” ... „Тази кратка дума по някакъв начин се докосва до всички страни на живота ни. Страхът беше зла и разяждаща заплаха, цялото ни съществуване бе пропито от него. Той предизвикваше цяла верига от обстоятелства, които според нас ни носеха незаслужени нещастия.”
Да, страхувам се. Постоянно и от всичко. Страхувам се от животни, високо, хора, „непредвидени ситуации”, себе си и още много неща. Казвам непредвидени, защото преди се стараех да предвиждам всичко. Когато не пия, аз влагам цялото си същество в скрояване на определен сценарий. Това ми даваше едно илюзионно усещане за сигурност, стабилност, че аз все пак, въпреки всичко, знам какво ще бъде развитието на нещата дори и в най-лошия случай. И оттам започва плаченето за нероден Петко. Точно защото влагам всичките си усилия в схематизиране на живота, ситуациите и хората, аз предварително започвам да се вайкам и шашкам, защото съм станала в 07:00, а не в 06:00, което за мен означава следното – Не мога да си изпия кафето на спокойствие, не мога да свърша нещата, които аз съм решила, че трябва да свърша в рамките на този „предвиден” един час, ще закъснея за лекция, ако закъснея, преподавателката ще реши, че съм безотговорна и несериозна, ще ме намрази, което означава, че ще ме цака и ще ме скъса на изпита, но защото преподавателите ми са си приятели, съответно ще настрои и другите против мен и те ще ме скъсат, което означава, че няма да мога да завърша образованието си => няма да имам работа, нашите ще се срамуват от мен, никой няма да ме вземе за жена, защото не ставам, аз съм ужасна и глупава, НО за да не закъснея, решавам, че ще дам последните си пари за такси, но тези пари мога да ги похарча за нещо друго, оттам тръгва гняв срещу нашите, че не ми дават повече пари, родители, работодатели, държава, накрая решавам, че всичко е едно нищо и за мен денят и живота ми са приключили, а e едва 07:00 сутринта ... Така не се живее... това е ад.
И това не е нещо, което е инцидентно, а така ми минаваше почти всеки ден, от началото си до момента, в който аз просто катилясала не мога да заспя от мисли, не мога да спра за момент да си поема въздух, защото .... и утре е ден и трябва да го измисля и него как ще е. И благодарение на алкохола, аз си поемах този въздух, спирах да мисля, спирах да планирам, за да се събудя отново и мозъкът ми да работи на още по-големи обороти, за да реша как да замазвам и оправям кашите, които съм надробила като съм била пияна.
На 01.05 ни обраха докато спим. На следващия ден се чувствах горе-долу спокойна, докато не дойде вечерта. Добре се бяхме барикадирали със столове, степери, патерици и всичко, което може да вдигне шум при евентуално отваряне/разбиване на вратата. Да, но .. аз вече си представях крадците, едва ли не като някакви нинджи, които някак си отново влизат и ни обират и т.н. и т.н. Представих си ги, че вече са толкова добри, че минават през стените като призраци и вече планирах как не само вратата и прозорците ще са барикадирани, но и кревата ми, бюрото ми, цялата ми стая ще е в шумни неща, по земята ще има само пликове и чупливи предмети, за да чуя ... че някой е влязъл. В страха си, аз съм абсолютно извън всякаква реалност, защото всичко отново е голямо, грандиозно, шокиращо, ужасяващо и естествено всичко се върти около егото ми.
Благодарна съм, че вече 4 месеца и 9 дни не пия и че попаднах в АА, за да опознавам постепенно болестта си, да видя страховете си, гневовете си, да се моля и да си повтарям, че и това ще мине ... В краен случай ще умра, много важно. Няма с мен да се свърши света. Но егото ми доста упорито ми казва, че без мен – край, няма живот за никой и нищо. Хах
Хубав и трезв ден ви пожелавам!
|
Страх
