|
Имам приятелче на около двадесет и пет години. Да речем, че се казва Дичо. Майка му се обесила, когато бил на около осемнадесет. Има братче и сестриче – по-малки от него. Дичо отраснал по домове за сираци, където го настанили още докато е била жива майка му. Сестричката му също. Нея я осиновили. Срещнаха се двамата преди две години. Най-малкото дете се оказало в трета посока – при баба си в едно село.
„Тя не искаше да пие!!!“ Така ми каза Дичо, когато разказваше за живота с майка си. „Тя не искаше да пие..“
Първоначално пиела контролирано. Пиела в хубави компании. Грижела се някак си за трите си деца. Постепенно започнала да ги оставя сами по цяла вечер. Дичо се грижел за малките. Лека-полека стигнала до там да пие със събратята, които ровят в кошовете. Преди това децата са били настанени по домове. Дичо често ходил при майка си. Сутрин му дожалявало да я гледа как трепери и полага усилия да не пие. Понякога сам ходил да й купува за пиене. Обесила се. Дичо не е чел много книги. При тази съдба не му е останало време или възможности да се излежава и да философства. Изключително интелигентен, с трезва мисъл и прекрасно чувство за хумор - „Тя не искаше да пие, но нямаше начин да не пие.“
Това е умствената страна на заболяването. Най-елементарната дефиниция на болест е - Нарушение на нормалната дейност на организма. От петдесетте години на миналия век алкохолизмът е обявен за заболяване. Болест. Не слаба воля или морална пропадналост.
Но и самият мойто аз съм разглеждал този феномен по друг начин. Уж го наричах болест, но бях убеден, че имам избор. Коварното е невъзможността да се приеме алкохолизмът истински в семейството на останалите заболявания. Когато някой е болен от нещо, нормално е да се приема, че човекът не го прави нарочно. Не кашля нарочно, не му текат сополите нарочно. Артрозният не се криви, защото волята му е слаба и не може да си наложи да не го прави. Обаче алкохолиците си мислим, че можем да се напънем и да се оправим. Каквото и да значи това. Допълнителен елемент на сложност въвежда обстоятелството, че деветдесте и пет процента от пиещите могат да контролират пиенето, могат да живеят с алкохол, могат да живеят и без алкохол. Защо да не може и той? Така си казва всеки нормален пияч. Така съм си казвал и мойто аз, когато съм гледал нормалните пиячи или когато съм слушал някой умник за пореден път да ме учи как да пия. Или как да не пия.
Още една коварна ситуация в ситуацията е, че някога съм имал избор дали да пия или да не пия. Всеки от нас алкохлиците някога е имал избор в тази област. Затова е толкова трудно и почти невъзможно да приемем, че вече нямаме избор в тази област. Че нямаме ефективна умствена защита. Че силата на волята ни не може да ни спре срещу странният феномен. Как така съм можел да избирам дали да пия или не, а сега няма да мога?! Естествено, че мога да не пия. Така си казвах. Стига да искам. Или мога да го контролирам. Мога да пия по малко.
За първи път се опитах да регулирам пиенето си през пролетта на 1997 година. Тогава се разделих с едно момиче, с което живеех. При първият ни разговор след раздялата, по телефона, тя ми каза основно, запомнящо се и със силен глас: „Ти трябва да спреш да пиеш! Ти никога през живота си не трябва повече да пиеш!“ Изключително силно се почудих. Какво изобщо ми говори за някакво си пиене. Ние имаме толкова други проблеми. Имахме. А тя сега изведнъж ми говори да съм спрял да пия. Че аз си пия съвсем в нормата. Поне винаги съм си мислел, че няма нищо особено в моето пиене. Просто много хора нямат воля и не могат да се контролират. Не им държи да се забавляват. Скучни и тъпи хора, които нямат мисъл и въобръжение. Хора, които са ограничени и нямат самостоятелно мислене. Хора без капка интелигентност. Жалки еснафчета. Та и какво и стана на нея, че ми заговори за пиене. Моето пиене. Айде де.
Тогава бях в университета и нямах никакви проблеми. Справях се отлично. Смътно усещах, че има нещо ненаред с пиенето ми. Може би. Поне доста хора ми бяха правили забележки. Някъде в този период започнах да се будя с тревога. Започнах да не мога да се концентрирам, когато чета за изпит. Започнах да се страхувам да се явявам на изпити, за което винаги съм се подигравал на останалите. Какъв ти страх бе. Навлязох в първата си депресия или както там се нарича. Отидох при брат ми да ме спасява. От какво? Реших за известно време да пия по малко. Около две седмици пих по около петдесет грама на ден. Що да не мога? След това се скарах с брат ми и се напих солидно. И почнах пак като преди. Пих в продължение на още девет години. През това време завърших образованието си. Изкарах доста ползотворен стаж. Започнах работа. Не се забатачих изведнъж. Имаше доста добри периоди в живота ми. Имаше доста веселие и забава. Не можех да си представя, че ще живея без алкохол. Защо да го правя? В определени моменти забърквах някаква каша или просто ден след ден се чувствах отвратително без никаква причина. Заклевах се, че повече няма да пия. Наистина бях убеден и си вярвах, че мога да спра. Спирах. После пак почвах. Изобщо и не подозирах, че съм загубил възможността си за избор. Не знаех какво ми има. Не знаех, че има толкова много хора като мен. Виждах само нормално пиещи. И се опитвах да пия нормално.
Тези неща съм ги преживял и много повече. Не мога да преценя колко тома книги мога да напиша само за собствения си живот. Ако намеся и нещата, които лично съм видял, които са се случили пред мен. На огневата линия. Нашите истории, нашето възстановяване – те са реалност. Не са като книгите на Карл Май. Много ми харесваха изразите от сорта: „Ти читателю, който си седиш у дома пред камината и нямаш никаква представа за прерията.“ Този пичага не бил помирисвал лично нищо от Дивия запад. С книгите си е създал невероятно погрешни представи за бита и културата на индианците. Много хубаво е писал човека. Много са го чели. Само не и в Америка. Ха-ха-ха. Хал хабер си е нямал от индианци, обаче бях луд по неговите книги.
Пълно е с хора, които имат избор дали да пият или да не пият. Огромната част от човечеството. Разбирам ги. Разбирам ги дори, че не ме разбират и няма как да ме разберат. Както и мойто аз не мога да разбера някоя бременна.
Брата на дядо. Имам една снимка от 1912. Там той е бебе. Дядо казваше: „Бати е набор на бай Тошо“. Бях дете, когато го заварих да пребърква гардероба в село. Не разбрах какво търсеше. Тресеше се. Попитах го какво прави. Иде ми да напиша: „Няма да забравя отчаянието в погледа му“. Може и да си го спомням. Останал ми е този спомен, че човекът нямаше избор. Правеше нещо, което не искаше да прави. Гледам тази снимка. Наредени достойни хора. От хубаво семейство. Не са случайни. И това бебе, което ще стигне до казаните. При баща кмет и дядо свещеник. Умен човек, с много добра кариера. Що не се беше сетил да спре да пие. Сетил се беше, но не можеше да спре. Слаба воля. Коварното е, че повечето нямат никакъв проблем с алкохола.
Наскоро умраха още двама събратя, с които съм говорил лично през трезвите си години. Особено единият произлиза от семейство, в което са му дадени изключителни възможности. Негов избор ли е да стигне до казаните? Да умре сам като куче. Заблудата, че може да спре да пие. Стига да иска. Но е морално пропаднал. Умра от лошата храна по кошовете. Нищо общо с алкохола. Така заключи трети събрат, когато споменахме за смъртта му.
Безспорно е, че повечето хора пият нормално. Безспорно е, че има много хора, които имат тежки алкохолни проблеми, но могат да спрат да пият и да се възстановят без особени проблеми. Така наречените тежки пиячи. Имам много такива лични познати. Дори приятелят, който спря да пие два месеца след мен и с който се държахме неотлъчно една година – сега е трезв без да прави нищо особено. Миналият месец станаха седем години откакто не е пил. През това време се ожени, роди му се бебе и всичките му неща се движат прекрасно. Спряхме обединени от информацията в какво точно се състои физическата ни особеност – не можем да спрем, когато сме започнали да пием. Държахме се заедно. След време той се възстанови напълно психически и душевно, а аз задълбах психически и душевно. И реших отново да проверя какво точно разправяха тези малоумници от АА. Иначе ги смятах за сектанти, ограничени папагали, овце и хора без собствено мислене. Нещо като дебили. Но зорът ме накара да проверя отново за какво става въпрос и да помоля за помощ. Защото не можех сам.
Но много хора могат и сами. Има и болни от алкохолизъм, които са се възстановили и без АА. Карл Густав Юнг казва, че тук-там понякога някой алкохолик преминава през нещо наречено „духовно преживяване“. Това преживяване го променя по такъв начин, че го освобождава от натрапчивият стремеж отново и отново да изпита това облекчение и комфорт, което му носи ефекта от алкохола. Няколкото чашки, които другите пият безнаказано.
И като стана въпрос за индианци – има един действителен вожд Текумзе, който за малко да основе независима държава в Щатите. Брат му е бил алкохолик. Белите са намерили цаката на индианците, като са усетили как при тях по някаква причина алкохолизмът се развива изключително бързо и на сто процента. Снабдявали са индианците с алкохол, което ги е съсипвало. Събитията се развиват около 1812 година. Докато Текумзе прави неуспешни опити да обедини индианските племена и да се възползва от Американо-Британската война, брат му затъва дълбоко в алкохолизма. Една вечер – мат пиян, пада в огъня. Няколко дни е в кома. Когато се събужда е толкова променен от преживяването си, че шашва всички. Жалкият доскоро пияница става напълно нов човек. Дори му дават ново име и го обявяват за пророк – Тенскватава. Невероятното му духовно преживяване го променя из основи и го освобождава от коварното пристрастие на алкохола. Тази невероятна промяна така обединила индианските племена, че без малко сега картата на САЩ да е съвсем различна.
Защо го пиша това? Безспорно тук-там има напълно възстановени истински алкохолици. Безспорно има много спрели и възстановени напълно тежки пиячи.
Какво толкова повече е направило Анонимни алкохолици, че Кърт Вонегът да каже че АНОНИМНИ АЛКОХОЛИЦИ Е ОСНОВНИЯТ ПРИНОС НА АМЕРИКА КЪМ СВЕТОВНАТА КУЛТУРА.
Ето цитат от книгата му „Съдби, по-лоши от смъртта“:
"Какъв е основният принос на Америка към световната култура? Много от вас биха отвърнали: джазът. Аз съм страстен любител на джаза, но ще отвърна другояче: движението „Анонимни алкохолици“.
Аз не съм алкохолик. Ако бях, щях да се втурна на първата среща на АА и да си призная: КАЗВАМ СЕ КЪРТ ВОНЕГЪТ И СЪМ АЛКОХОЛИК. С Божията помощ това би било първата ми стъпка по дългия и стръмен обратен път към трезвеността.
Схемата, по която действа АА и която изисква подобно признание, е първата по рода си успешна стъпка в борбата със склонността на част от хората (около десет процента от всяка произволно избрана нация) да се пристрастяват към субстанции, които им носят краткотрайно удоволствие, но в дългосрочен план разрушават не само техния личен живот, но и живота на близките им.“
Първата по рода си успешна стъпка. Това тук-там и понякога в АА става - „РЯДКО СМЕ ВИЖДАЛИ НЯКОЙ ДА СЕ ПРОВАЛЯ АКО СТРИКТНО СЛЕДВА НАШИЯТ ПЪТ.“
Но, както казва и Кърт Вонегът: „Системата на АА, която, пак повтарям, може да действа, само ако пристрастените редовно признават, че една или друга химическа субстанция е отровна за тях...“
Като стана въпрос за книги, че се присетих за бая. Чел съм ги бая. Коя от коя по-хубави и вдъхновяващи. Написани наистина от велики хора, които са оставили следа в човешката история. Но никоя от тях не успя да ме възстанови от болестта алкохолизъм. Тези дни ще намеря един цитат от биографията на Клептън. Препоръчвам я на всички меломани и книгомани
|
Възможността за избор дали да пие или не
