Ще взема отношение още веднъж, но темата е твърде сериозна и е така болезнена за мен, тя ме връща назад в годините, седем осем години назад, и си спомням много добре всеки ден, всеки час и времето, прекарано в страдание, болката е изрязала дълбока рана в сърцето ми и съзнанието ми, запечатано е, и заради това не мога да остана безучастна.

Аз съм човек, който много иска да се хареса на обществото, за бъда приета, одобрена, аплодирана, уважавана, оценена, така наречения инстинкт за приемане от обществото и хората, или стаден инстинкт, който при мен е многократно по-голям отколкото при другите хора и вече не изпълнява основната си функция, но това го научих от спонсора си в АА и това много ми помогна, това ме извади от блатото на самосъжалението, отчаянието и ниската себеоценка, и сега мога спокойно да го напиша, това вече не ме тормози, и даже бих искала да помогна на всеки страдащ като мен, защото добре познавам това страдание и още, просто е безсмислено това страдание, наистина е безсмислено, обществото не страда заради мен, и следователно аз също няма защо да страдам заради него.

Оф, пиша това и трябва да споделя, че до преди две години мислих по съвсем различен начин, и точно този проблем беше първото изпитание, което доведе до сериозно разклащане на нормалното ми състояние, не можех да приема, че няма да имам дете, и не се съгласявах с това, и не се съгласявах и не се съгласявах, и не се съгласих, разсърдих се на Бог, че не ми дава дете и тогава полудях.

Много неща ми се случиха от тогава, много ... , сега гледам на света по друг начин, най-важното, което научих в АА от спонсора си също, е да не се сравнявам с другите, аз съм си аз, аз си имам своя си живот, своя си път, своята си мисия, и никой не може да ме замести, както и аз не мога да заместя никого другиго, ние всички сме уникални и имаме своето предназначение, заради което сме тук, тук и сега.

Излишно губене на време е да мисля какво нямам, защо го нямам и да изпадам в дълги анализи в тази плоскост, здравият разум иска от мен да се съсредоточа върху своя си живот сега, и да видя ясно какво имам, да благодаря крокто и смирено за това, което имам, и да се опитам да раздам това, което мога от себе си на хора, които имат нужда от това.

Звучи малко приповдигнато, възвишено и вълнуващо, и всъщност наистина са такива чувствата ми, понякога се увличам даже, но за мен е много важно да имам вдъхновение в този живот, иначе ми е трудно да живея.