|
От вчера ми се беше забила една мисъл в главата.
Нещо като натрапчив импулс да направя, да имам нещо – точно като с пиенето.
Една ВЕЩ.
Вчера разбрах, че е готова и ще мога да си я взема. Трябваше да отида на благотворителен концерт на детето в детската. Отидох, концерт нямаше, прибрахме се. Жена ми се обади, че пътува към София и ще се прибере навреме. Веднага скроих план. Ще взема нейната кола и ще ида да си прекарам вещта. Толкова го кроих и така го натъкмих, че забравих да се обадя да попитам дали ще мога да си я взема към 20. 00 часа. Обадих се. Казаха ми, че не може. Останах като попарен. Планът ми .... леле ... всичко отиде по дяволите. Рекох си ще се примиря. Да, но ми нервно. Като се прибра жена ми се сдърпахме. Може би, глупости, със сигурност проваления план ме накара да се заяждам с нея. Слава Богу нещата се разминаха. Прибрах се. В главата ми само вещта. Днес. Отново кроя планове, кога да си тръгна от работа, какво такси да хвана и да си взема вещта, но и да не закъснявам за сбирка. Изведнъж – изпитание – колега с кола ще си тръгва към София. Веднага се метнах в нея. Пристигаме. Броя минутите. Оглеждам се за такси. Ново предизвикателство – колегата ме кани в офиса му, да видя някакви документи. Едва не изкрещях – абе човек ВАЖНА работа имам, защо сега такива работи правиш ти, какъв съд, какви пет лева, аз вещта трябва да си взема. Стиснах зъби, прегледах документите. Тръгнах си. Бързам. Оглеждам се за такси – няма. Вървя пеша и се сговнясвам. Стигнах си пред нас. Пак зяпам за такси. Няма. Оставих си багажа и тръгвам за сбирка, но тайно поглеждам за такси – няма и няма. Отказах се, рекох си Бог така е преценил, изпитва ме. Обадих се, че няма да мога да си я взема, но от устата ми се пророни – "а ти дали не можеш ли да ми я докараш, ще ти платя". Не ми обещаха, щяха да проверят и да ми звъннат. Отидах на сбирка и нервно вадя телефона, дали не са ми звъняли, а аз да не съм чул. Не. Заговорихме се. Казах какъв ми е проблемът. Един събрат на драго сърце вика – хайде ще я прекараме с моята кола. Слънцето изгря и на моята улица и веднага поемам подадената ръка – "а не може ли веднага, след сбирка де ...". Събратът се замисли, мач искал да гледа, но щом ми е важно – няма проблем. Ще си счупя пръстите да набирам номера и да съобщя благата вест – идваааам, чакайте ме по нощите. От другата страна спокоен глас ми казва – току що я натоварихме и щяхме да ти звъним, след 15 мин. чакай пред входа си. Подскочих от радост. Метнах се в трамвая, стигнах по-рано, взех си вещта, качих я вкъщи и са запътих обратно на сбирка. Пристигнах, бях и на сбирка.
Сега си мисля колко съм тъп в упоритастта си да преследвам нещо и да искам да го имам на всяка цена, тук и сега (търпението ми е като на онзи алкохолик дето се молил на Бог да му даде търпение „Господи, дай ми търпение – дай ми го ТУК, СЕГА, ВЕДНАГААА!!!). Ако Бог е решил, то ще стане, ето днес стана и не вещта е важна, важното е, че намерих ИСТИНСКА подкрепа от събрат, беше готов да жертва вечерта си, за да ми помогне. Разбрах силата на общността, на споделената съдба, на солидарността, усетих топлина. Разбрах, че когато не се опитвам да контролирам нещата, те се получават. И да ги контролирам и да не ги – каквото има да става ще стане, но хабя прекалено много сили в опитите си да напиша сценария на живота си, да го режисирам, че и да изпълня главната роля в него.
Дано да ми е за поука.
|
Колко е хубаво да се предадеш и да усетиш ползата.
