Много истинска книга.
Каквато може да напише само алкохолик. И каквато е писал всеки от нас с живота си. Всички наши истории си приличат. Независимо дали четеш "Джон Барликорн" на Джек Лондон, историята на Бил У. или откровенията на анонимните алкохолици в едноименната книга. Или К. Т.
И моята история е като на Калин Терзийски, и неговата е като моята. Но има една съществена разлика. Той е спирал сам, аз - сред други трезвеещи алкохолици. Затова ми се късаше сърцето, когато четях за смазващата му самота в първите дни на абстиненция.
Аз имах на разположение всички нови приятели от АА, сбирките, този форум, новата духовна програма и надеждата, че чудото ще стане. И то стана.
Бяхме много тези, дето катерехме, имахме въжета. Бяхме свързани един с друг. Изкачилите се по-високо издърпваха тези в ниското, а те на свой ред - следващите. Понякога някой падаше, повличаше и друг след себе си. После тръгваха отново от подножието. Но бяхме заедно. Да, всеки поотделно катереше, но знаеше, че пред него има други и след него - също. Това дава КУРАЖ.
Струва ми се, че не бих могла да го направя сама, лежаща в стаята, гледаща в тавана стенейки, абсолютно сама завинаги, стискайки зъби до изтъркване и без ясен резултат за края на начинанието...
Познавам и други самотници като К.Т., които се справят сами с проблема. Вероятно е възможно, но не и за мен. Без АА - нямаше да се справя. Опитвала бях стотици пъти. Безрезултатно.
Новите тук понякога се дразнят, че всеки наш пост завършва с "Благодаря на Бог и АА, че се справям." След известно време в редиците ни разбират защо е така. Това не е клише, нито е церемония по връчване на Оскари за трезвост. Това е искрено чувство на преданост, което не се уморяваш да изтъкваш, защото си жив, трезв и животът продължава.
Може ли да ми припомниш последното изречение от "Алкохол" на К.Т.?