|
Преди пет години се запознах с един събрат, който беше на лечение в психиатрията. За алкохолизъм. Естествено, че той не смяташе, че е алкохолик. Или си мислеше, че е по-друг вид алкохолик. Освен това беше решен повече да не пие. Толкова просто разрешение. Вече няма да пия. Край. Просто няма повече да пия.
Както винаги излезе, че съм най-големият тъпанар, защото трябваше много по-рано да се усетя, че трябвало да не пие. Защо не съм се усетил, че трябвало да не пия – идея нямам. И сега също съм в позицията на тъпак, защото отново излиза, че не се сещам, че просто трябвало да не пия. Вместо това установявам, че съм болен от болест, която е прогресираща, фатална и нелечима.
Болест, която завършва фатално. И прогресира. Но да речем, че някой е болен от рак. Много лесно този човек приема безнадеждното си положение. Единственото, от което се интересува е – има ли някаква надежда? И е готов на всичко. Изобщо не му идва на ум, че трябвало да се вадят пари, че трябвало да се чисти къщата, че трябвало да се превъзпитават съседите или че трябвало да се гледа някой филм. Веднага този човек е готов на всичко и пита – има ли някаква надежда, има ли някакъв начин. И ако му предложиш Програма за възстановяване – ще лази и е моли.
Отиваш в някоя психиатрия, в алкохолното отделение, и казваш – имам тука една програма за възстановяване. И си гарантираш присмех най-малкото. Може и с камъни да те подгонят. Но нали е болест? Нали е фатална, нелечима, прогресираща? То май само на приказки. Вече няма да пия. Край!
Но дали алкохоликът има ефективна умствена защита срещу първата чаша? Досега не съм видял да има. Вече пет години съм в играта. Всеки един алкохолик се смята за различен, за особен, за специален. И всеки един алкохолик е убеден, че няма да пие повече. Убеден е, че като не пие – това е достатъчно. Естествено се мятат и разни физически упражнения, масажи на петите, плуване, плетене, хербарии, гоблени, дзен, чан, дрън и хрян.
Какво става вчера. Този събрат, с който се запознах преди пет години. Мой набор. Идвал е на сбирки и сме говорили и извън сбирките. Аз не съм като тебе. Повече няма да пия. То, защото жената ме остави и затова. В такъв случай задавам върпос от сорта на – Жената те остави и се запи или пиеше и жена ти те остави? Така веднъж питах един уволнен събрат и за пореден път в психиатрията. Той не искаше да идва на сбирки и естествено бях някакъв фанатичен глупак за него. Та след издънката се приближавам към него и неволно се ухилвам като гледам обелената му физиономия. Кво става – питам. Той – Съкратиха ме и се запих. Аз – Съкратиха те и се запи? Или се запи и те съкратиха? Та това беше последният ни разговор. Повече не искаше да говори с мен. Наказа ме много жестоко.
Пак да се върна на събрата отпреди пет години. Богато семейство. Нова кола му бяха купили за изписването. Да го мотивират. Радваше се и се хвалеше каква кола му купили. Сигурно да ходи на риба, по гаджета, на плуване или на кръжока по бродерия, че да не се сеща за пиене. Просто трябва да не се сеща за пиене.
ВЧЕРА! Срещам го в психиатрията и за малко да не го позная. Физически непоправимо увреден. Полиневропатия. Не може да стои на краката си. И разни други работи. Едва говори. Като деветдесетгодишен. Дори деветдесетгодишният изглежда здрав. А този нашият вече едва може да се нарече функциониращ човек. Пита ме той какво правя. Какво да правя? Виждаш ме. След пет години продължавам да ходя на сбирки, да работя по Програмата на АА, да съм ангажиран с нови. Не му казах другото, но си го казах на себе си – Ходя на двата си крака, имам работа, карам кола, имам много приятели, гот ми е да се видя в огледалото, няма да имам нужда от медицинска сестра, родителите ми не се чудят как да ме отглеждат, не съм пил, животът ми се подобрява, не съм жертва на отчаянието, депресията, нервите и другите съпътстващи заболявания, не се чудя как да се запиша в кръжока по дзенгобленисти, където да пия чай от незнам какво си, че да изобретя нов начин на възстановяване.
Питам го – няма ли да дойдеш на сбирка да се видим. Той – аааа, то аз вече се изписвам.
Мдааа. Нямам коментар. Имам наблюдения. Чисти факти. Голи и грозни факти. Струва си всичко, което съм направил досега. Струва си. Слабо казано. Резултатите са очевидни. Да не говоря, че девет човека умряха откак съм трезв. Говоря само за тези, които бяха идвали на сбирки и им беше предложено да опитат да се възстановят от болестта алкохолизъм чрез Програмата за възстановяване. Не пожелаха. Има трайно настанени и в невъзможност вече да излязат от психиатрията. След много опити. Повечето от тях дори не подозират, че вече не могат да излязат от психиатрията. Всеки път планират ново излизане, работа, ресоциализация. Идват пак малко да си починат, да се изчистят. Или идват поради злонамерените си тъщи, съпруги, майки. Или идват поради това, че са добри хора, а навънка е за изроди.
Болестта алкохолизъм е коварна, объркваща и всемогъща! И да не се бърка с алкохола, който може да се спре. Алкохолът се намира в бутилки, а алкохолизмът се намира в човека – в тялото, в ума, в душата.
|
болестта алкохолизъм
