|
Чух за един експеримент, който ми направи впечатление. Опитни мишки. Така подреждат нещата, че центърът на удоволствието в мозъка на мишока да бъде стимулиран от електрически заряди. Да му прави кеф. Мишката сама предизвиква дразненето на центъра, като се научава да влиза в някаква кутийка. Нещо подобно.
Какво се случва? Мишката, като научи този номер, прави само и единствено това. Прави си кефа. Нито яде, нито пие вода, нито се чифтосва. Прави си кефа, докато умре.
По-интересното обаче – в един момент й спират тока. Тя се пробва и пробва пак да предизвика удоволствието, обаче няма. След известно време на непрестанни опити загрява, че далаверата е приключила. И тогава какво прави? Не се връща обратно в социалната сфера. Не започва да яде, не пие вода и не се чифтосва. Ляга на дъното на клетката и не мърда. Умира от липса на вода и храна след няколко дена.
Това точно съвпада с моят алкохолизъм. Не можех да си представя да живея без ефекта от алкохола. Когато се опитах да го направя – за няколко дена светът ставаше отвратително сив. Чудех се къде да се скрия, как ще понеса това отчаяние, безсмислие и безцелие. Хората бяха гадни, живота беше гаден, нищо нямаше никакъв смисъл.
Откъде да знам тогава, че съм алкохолик. Дори и на приказки да съм го допускал, то изобщо нямах представа какво означава алкохолизмът. Свързвах го с пиене. Спира се пиенето и нещата се подреждат. Така си мислех. И опитвах и опитвах да спра да пия.
Дори това не можех да направя за повече от четиридесет и пет дни. Просто не загрявах защо започвам да пия отново. Нали бях решил твърдо и завинаги? Аз ли съм най-големият малоумник на света? Четиридесет и пет дни беше максималният срок, за който бях спирал да пия. И това се случва в продължение на почти девет години. Девет години се опитвах да се науча да пия. Не беше възможно да живея без да пия, защото лягах на центъра на клетката и нищо не ме интересуваше. Невъзможно беше да живея без алкохол. Все още не беше станало невъзможно да живея с алкохол. Но нещата се развиваха. Болестта се развиваше.
Най-често започвах да пия още същият ден, в който се заклевах, че няма повече да пия. След което, около обяд, вратът ми се гипсираше, гърбът ми ставаше на бетон, главата почваше да ми боли, всеки шум и поглед започваше да ме дразни. Затова решавах да изпия една водка. За отпускане. Аз нямах проблеми с алкохола. Каквото и да си мислех, че означава да имам проблеми с алкохола. Просто ползвах алкохола за отпускане. Очевидно беше, че ако ми се разрешат останалите проблеми, то няма да има нужда да пия. Гениално! И пиех само една водка. След което продължавах, защото нищо лошо не ми ставаше от тази една водка. Пиех втора. И след втората не виждах да ми вреди. Абе защо ми дойде на ума да спирам за цял живот. Много по-добре се оказва да пия само по две. Защо изобщо да не пия? След двете обаче следваха още две и накрая на сутринта се събуждах в същото разкъсвано от вина, угризения и ужас състояние. Какво става бе? Аз съм уникален тъпанар.
Пак решавах наново. Първоначалните ми решения бяха само с цел да се успокои жената, с която живеех. След време наистина решавах, че искам да спра да пия. Искам наистина. Обаче как се живее одървен от страх, зор, нерви и безсмислие? Айде само днеска, да си пийна само една водка. И въртележката се завърташе отново. Не можех да разбера защо така се получава. Защо не можех да спра след тази една водка.
Тогава за първи път попаднах на информация за АА. И тази информация ми дойде много на място. Получих отговор на въпросът, защо не мога да спра след първата чаша. Този отговор съвпадаше. И не беше отговор, който някой го измислил и го предлага като теория. Този отговор съвпадаше с живота на всеки един алкохолик. Всеки един споделяше за себе си, че тялото му очевидно реагира на алкохола по различен начин. И след първата чаша не може да спре да пие. Колкото и да иска да спре да пие.
Набарах ключа за палатката. Казах си – няма да надигам първата чаша само за днес. Сега вече като знаех какво се получава след първата чаша, просто няма да надигам първата чаша. Не можело да се науча да пия. Няма начин. Трябва днеска да не пия. Това ме изпълни с ентусиазъм и решителност. Сега, когато вече знаех за какво става въпрос, можех да продължа напред. Просто няма да пия. И като не пия – постепенно животът ми ще се подреди. Така мислех. Другата информация от Анонимни алкохолици не ме интересуваше. Не виждах смисъл стриктно да следвам някакви програми, да се моля на Господ, да ходя на сбирки. Просто няма да пия.
Речено-сторено. Първите около два месеца бях много ентусиазиран. Започвах нов живот. Имаше цветове, слънце, надежда. Обаче след много кратко време нещата се влошиха. Всичко си оставаше същото, ако не и по-лошо. Защото преди можех за малко да се изключа, а сега не се изключваш. Трябваше да понасям тази сивота, безсмислие, безперспективност, гадост, мръсотия. Трябваше да ги понасям с невъоръжено съзнание. Не можех да си почина, не можех да се изключа, не можех да си махна главата и да изпадна в безсъзнание. Нищо не се променяше. Променяше се, но към по-лошо. Не можех вече да говоря с хората. Криех се, буквално зад фикуса. Не ми се ставаше за работа. Не ми се излизаше навън. Не можех дори да се движа.
И тогава си казах – вероятно съм луд. Това не е алкохолизъм. Ако бях алкохолик – то нещата щяха да се оправят. Нали не пия? Откъде обаче бях решил, че знам какво е алкохолизъм? Откъде обаче бях решил, че след като не пия, нещата ще се оправят? Изпаднах в положението на мишока, който стои в центъра на клетката и умира. Нямах никакво желание за живот. И бях сигурен, че не съм като другите. Те са спрели да пият и се чувстват добре. Аз не съм като тях. Аз спрях да пия и се почувствах още по-зле. Изобщо и не предполагах, че именно това е алкохолизмът. Че той си действа на сухо по същата поцедура. Отнема желанието за живот, възможностите за живот. Алкохолът ми е служел доста време, за да ми лекува алкохолизма. За да ме прави способен да си почина, да работя, да се радвам, да се изключа, да бъда част от този свят. И когато вече не действаше по този начин – какво ми остана? Как исках да се върна обратно на осемнадесет, когато алкохолът действаше чудодейно за мен. Свързваше ме с хората. Караше ме да бъда центъра на забавленията. Можех да обичам хората, да говоря с тях, да бъда смел и да се забавлявам. Това беше изчезнало. Но още по-гадно – като спрях алкохолът, се оказа невъзможно да живея без него. Невъзможно да живея по този начин. Затовя бях убеден, че не съм алкохолик, а съм луд. Не допусках, че това си е в реда на нещата. Не допусках, че точно това е алкохолизмът. Душевна болест, която не съвпада с веществото алкохол. Липсата на веществото алкохол не лекува болестта. Но аз не бях като другите. Добре, че пак се опитах да проверя какво става в АА. За всеки случай. И ми се разкри този път. Всичко съвпадаше. Истинските алкохолици бяха точно като мен. Истинските алкохолици нямаха друг избор, освен да се отдадат на Програмата за възстяновяване от алкохолизъм. Защото алкохолизмът ги убиваше и на сухо и отнемаше всяка радост. Също не си представях, че ще мога да живея някакъв жалък живот на стискане на зъби и пиене на хапчета. Защо да не пия алкохол, когато ще се гърча като маймуна. По-добре да умирам.
Обаче не се наложи. Разбрах, че има хора като мене. Че те са предприели Програмата за възстановяване от болестта алкохолизъм, така както е изложена в книгата Анонимни алкохолици. И водеха живот, за който дори не бях мечтал. Поисках това и за мен. Помолих възстановен алкохолик да ми покаже какво да предприема и го предприех. Имам дългове за връщане на човека, който ми предаде посланието за възстановяване и на хората, които направиха възможно то да стигне до мен. Пиша това за хората, които си мислят, че са различни, за хората които не могат да живеят без алкохол, за хората, които са спрели да пият и нещата са станали по-зле. Не сте единствени и уникални. Може би някой ще се разпознае. Ако да – то ние знаем решението на вашият проблем.
Слушах много изказвания на хора, които са ходили по пет, седем, десет, двадесет години на сбирки и не са пили. И са се побърквали, самоубивали, тормозили. Защото са изпадали в същата заблуда, че като не пият - нещата ще се оправят. Обаче тази душевна болест не се оправя с непиене. Възстановяването от болестта алкохолизъм става чрез предприемането на Програмата за възстановяване, която може да се окаже, че дори на сбирки на АА никой да няма представа от нея.
Доста зловещо, но някои работи трябва да се кажат, защото са на живот и смърт.
|
за мишките, алкохолиците и болестта алкохолизъм
