Здравей, Меми! Благодаря ти за искреността!

Не знам дали ти някой е споделял с теб, че болестта алкохолизъм е нещо различно от алкохола. Че самото спиране на алкохола, не означава, че с болестта е приключено.

Пиша ти това, защото самият аз се намирах в тази заблуда. Самият аз не знаех, че пиенето е само симптом. Причините са други. Много парадоксално ми звучеше това. Ако не бях го изпитал на гърба си, вероятно все още щях да си мисля по следния начин – Нали вече не пия? Защо продължавам да се чувствам зле? Нали си разреших проблемите с пиенето? Явно имам нещо друго. Пиенето се оправи, но сигурно съм психично болен.

Имам една година и тринадесет дни без алкохол. И се чудех, защо не смеех да погледна хората в очите. Когато излизах от вкъщи, се ослушвах да не би да засека някой съсед на стълбището. Отварям вратата и ако чуя някой друг да излиза – бързо се прибирам и стоя залепен отвътре до входната врата. Слушам да се махнат хората. Излизам пред блока и имам чувството, че от всички тераси излизат да ме гледат и си викат – къде тръгна този изрод. Срещам на улицата някой познат отпреди или човек, който прилича на някой познат отпреди – и ми се гипсират краката, завива ми се свят, разтуптява ми се сърцето и се чудя накъде да гледам и какво да правя. Правя се, че търся нещо по джобовете, правя се че си ровя в телефона, правя се, че гледам дали Сатурн се движи в правилната си орбита.

Парадоксално ми звучеше някой да ми каже, че точно това е алкохолизмът. Че той си работи на сухо. Че коренът на бедите е другаде - „Пиенето бе само симптом. Затова трябваше да достигнем до причините и условията.....„Егоизъм - егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление...“

Пиенето бе само симптом. Затова трябваше да достигнем до причините и условията. Болестта алкохолизъм е не само физическа, не само умствена, а и душевна. Едва когато се възстановихме душевно, можехме да се възстановим умствено и физически.

В колата на баща ми има лампи по таблото. Когато светне някоя от тях – дава определена информация за проблем в колата. Така му светна лампата, на която пише ABS. Отива на монтьор и му казва – лампата ми свети. Монтьора му отвръща – ще ти залепим едно черно тиксо върху нея, за да не я гледаш. Няма лампа – няма проблеми! Няма алкохол – няма проблеми! Колко просто!

На принтера ми има една червена лампа. Когато светне тази лампа – показва проблем. Или няма хартия, или тонер. Взимам тиксо. Черно. Залепям върху лампата. Лампата не свети – няма проблеми. Няма проблемна лампа, обаче и принтера не печата. Няма алкохол, обаче аз не мога да функционирам. Не мога да изляза от дома, не мога да гледам хората в очите, не мога да разговярям нормално, нападат ме страхове и ужасии, блокирам, крия се, нервя се, не мога да спя, истерясвам.

В хладилника ми има една лампа. Светва, когато има проблем. Светва. Взимам чука и я тряскам. Няма лампа – няма проблем. Само, където хладилника почва да грее, вместо да замразява. После го водя на психиатър да му намести количеството на серотонините. Че това е отделно от алкохолизма.

Парадоксално. Когато по презумпция и дори като аксиома ни е набито в главата, че алкохол е равно на алкохолизъм. Следователно и супер логично: няма алкохол – няма алкохолизъм. Няма лампа, няма проблеми. Обаче пиенето е само симптом. Кашлицата е само симптом. Температурата е само симптом. Болестта е нещо друго.

И ето го въпросът – страховете, срамовете, ужасиите, депресиите – искам ли да ги няма? Ако искам – трябва да се възстановявам от алкохолизма. Но нали спрях да пия? Да, спрях. Обаче алкохол не означава алкохолизъм. Пиенето на алкохол е само симптом на душевната болест алкохолизъм.

Звучи парадоксално, нали? Защото вече добре сме обучени, че алкохол е равно на алкохолизъм. Но аз не съм алкохолик, защото пия, а пия, защото съм алкохолик.

Парадоксално. Все едно да изложа следното абсурдно твърдение – някои психиатри са измислили доста „психични заболявания“ след 1960 година по поръчка и срещу заплащане от фармацевтичните компании, които съвсем легално правят огромни печалби от абсолютно вредни вещества.

Но това е една друга тема. Доста се отплеснах.

Да се върна на въпроса ти - Как се справихте?

Аз лично се справих чрез Духовната Програма на Анонимни алкохолици.

Използвах написаното от един психиатър, който се е занимавал с лечението на около 70 хиляди зависими от алкохола и наркотиците. Той отговаря на въпроса – Какво е решението на проблема чрез опита, който е натрупал с някои от пациентите си. Това изречение ме порази: „От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина, се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота.“ И още едно: „Виждам го отвреме на време и той сега е един завиден представител на човечеството.“

Когато четох за първи път този откъс, заедно с възстановен алкохолик, се разплаках. Ревах здраво и дълго време не можех да се успокоя. Сега отчитам, че тогава за първи път се е появила надежда в живота ми. Че има изход и за мене. Че и аз ще мога да стана един достоен представител на човечеството.

Ето го и този текст, чиито обещания се изпълниха в моя живот: „Какво е решението на проблема? Вероятно най-добре ще успея да отговоря като разкажа за опита, който натрупах с един от пациентите си.

Година преди въпросния случай, в болницата бе доведен човек за лечение от хроничен алкохолизъм. Беше само частично възстановен след кръвоизлив на стомаха и вероятно имаше патологични умствени нарушения. Беше загъбил практически всичко, за което си струва да се живее и можеше да се каже, че живее, само за да пие. Той откровено признаваше и вярваше, че за него няма надежда. След отстраняване на алкохола не бе открито трайно мозъчно увреждане. Той прие програмата, очертана в тази книга. След една година дойде да ме посети и аз изпитах странно усещане. Познах го по името и отчасти разпознах чертите му, но всяка прилика завършваше дотук. От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина, се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота. Поговорих с него за известно време, но не бях в състояние да си наложа да приема, че съм го познавал някога. За мен това бе напълно непознат човек и така си тръгна. Измина дълго време без той да се върне към алкохола.

Когато изпитвам потребност от морална подкрепа, често си мисля за друг пациент, представен от известен лекар от Ню Йорк. Пациентът сам си бе поставил диагнозата и след като бе решил, че положението му е безнадеждно, се бе скрил в една изоставена барака, решен да умре. Той бе намерен от една спасителна команда и ми бе доведен в окаяно състояние. След физическото му възстановяване, той проведе с мен разговор, в който откровено заяви, че смята всяко лечение за излишно пилеене на усилия, ако не мога да му гарантирам, което никoй друг не бе правил, че в бъдеще ще има необходимата “сила на волята”, за да се противопостави на желанието за пиене.

Алкохолният му проблем бе толкова сложен, а депресията му толкова задълбочена, че приехме, че единствената надежда за него е това, което тогава наричахме “морална психилогия”, като се съмнявахме дали дори тя ще има някакъв ефект.

И все пак той “се предаде” на идеите, представени в тази книга. От дълги години не е пил. Виждам го отвреме на време и той сега е един завиден представител на човечеството.

Искрено съветвам всеки алкохолик да прочете старателно тази книга и дори в началото да е искал да се надсмее, може би ще пожелае да се помоли.“