|
Доста пъти вече съм ставал свидетел на един феномен. Споделяме защо като почнем да пием и не можем да спрем - реакцията на тялото. Как тази реакция не може да се повлияе от воля или стискане. Почнем ли да пием - няма спиране. Споделяме за лудостта - почваме да пием, колкото и упорито да сме се кълняли, че няма как да почнем.
Споделяхме нещата, които се споделят - коварството на болестта, безсилието срещу алкохола.
И често пъти споделяме с човек, който дори преди това е спирал за дълго, защото самият той е видял че няма мърдане. Спирал - къде с медицинска помощ, къде без сам. За дълъг период. Дори години. Познавам лично човек, който не е пил 22 години. Алкохолик. После почва и за отрицателно време става страшно. Познавам спирали за година, за две години, за четири години - почва се и става страшно. Свидетел ставах на запоя на алкохолик след 15 трезви години. Което си е отново доказателство за това колко дългосрочна може да бъде тази болест. Защото след тези периоди същите събратя - точно като всички нас - решават да видят дали не са се научили да пият, или нещо друго се случва - други фактори. Или - как така, аз съм мъж, как така няма да пия вечер една ракия. Ами една, обаче стига да може някой - нека пие. Ако един човек е алкохолик, то не става номера с една. И не че не съм искал. Често казвам, че някой ми обижда интелигентността като ми каже нещо от сорта - пий по по-малко, или пий по една ракия. Все едно не съм се сетил.
Та почваме да пием като мъже - една ракия на вечер и след известно жените се евакуират. Заедно с децата. По неясни за нас причини. Ако децата са малки - те са наговорени. Тъщите са виновни и тъстовете. Или някои други там роднини или обстановката в страната. Ако са големи децата - то вече са много теориите там, защо не щат да видят баща си или майка си. След това по неясни причини оставаме без дом, без работа, без здраве, без нищо. Без хора, които да искат да ни погледнат. Омазани по улиците или затворени някъде по лудници или в дома си.
Хора на 25 години умиращи от цироза или други там съпътстващи заболявания или двойни диагнози ли беше.
Интересното е, че като споделяме усилено за болестта, често се случва нещо, което винаги ми прави впечатление - Срещаме събрата в отчайващо положение. Отново на улицата или отново в психиатрията, или отново в диспансера.
И питаме какво този път. Един от най-интересните отговори, които съм получавал - ами не бях спал през нощта, не бях закусвал и затова. Добре бе - питаме го ние - мислиш ли, че ако беше ял и ако си беше починал, то резултатът щеше да е по-различен? Той - даааа, разбира се. Друго си е да си починал и да си хапнал.
Не мога да спра да се удивлявам на коварството на тази болест. Едно към едно си го пише в Трета глава от Книгата Анонимни алкохолици: "Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се наслаждава на пиенето, е голямата мания на всеки абнормен пияч. Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта."
Голямата мания на всеки абнормен пияч. Абнормен. Алкохоликът е абнормен пияч. Невъзможно е да пием в нормата. Не че не искаме. Голямата мания. В ориганал е написано great obsession - великата мания. Че някой ден ще мога да контролирам колко ще изпия и да се наслаждавам на пиенето.
Продължителността на тази илюзия е наистина смайваща. Преследва се чак до вратите на лудостта или смъртта. Като по пътя се минава и през следните съпътстващи диагнози - уволнения, разводи, загуба на дом, загуба на здраве, загуба на здрав разум, ако изобщо някога го е имало, омазване в лайна.
Следното нещо се моля да не забравям - с нищо не съм по-различен. Не съм по-малко бременен. На една чаша разстояние се намирам от събрата.
Не бива да забравям следното - никой не се е родил бездомен, никой не се е родил безработен, никой не се е родил разведен. Алкохоликът съм аз, а не някой събирателен образ на улицата. В канавката с мазното сако по пейките. Алкохолизмът съвсем не е онова страшно нещо, което не е ясно откъде идва и се мотат там някакви по парковете. Които не приличат на хора и аз не съм като тях.
Чашка по-чашка, в безконечни и напразни опити, да се научи да пие като другите. Да пие като мъж - една ракия с една салата. Иначе не съм мъж ако не пия една ракия със салата. Ами то значи никога и не съм бил мъж, защото никога не съм можел да изпия една ракия. Може да име едно-две редки изключения. Може би няколко пъти в живота си да съм бил мъж.
Безконечни и напразни опити да се науча да пия като другите. Което ден по ден ми коства здравето, уважението, семейството, работата, дома.
Ако може да се види перспективата. Но не може. Изобщо не съм си представял, че е възможно да живия без алкохол. Или съм си представял, че ще е едно безкрайно мъчение, едни подвизи на духа на издръжливостта. Затов като се отказвах и за последно си пийвах. Нали се отказвам завинаги. Едно последно да ударя. Само днес. Днеска само. Само едно. От утре вече не. Вече край. От новата година край. Нека да мине Васильовден. Всъщност нека минат Иванов и Йорданов ден. Ама то Атанасов и Андонов са близо, нека минат и те. Ето го и Трифон Зарезан. Айде след Трифон Зарезан. Ама то се празнува стар и нов стил. Четиринадесети февруари. То станало първа пролет. Айде сега Осми март. Жените черпят. Запролети се. И то се заредят едни ти ми поводи. Ето ти един добър повод да ми вземат апартамента. Добър повод жената да ме остави. Добър повод дъщеря ми да не иска да има нищо общо с мене. Добър повод да се озова в неврохирургията. Добър повод да ме хванат да карам пиян. Добър повод да се претрепя. Ама изобщо ли няма да пия?
|
Чак до вратите на лудостта или смъртта...
