|
Преди около две седмици е починал П. – или лудият Макс, както са му викали в отделението на алкохолно болни на лудницата в Раднево. Лудият Макс е първият, който познавам и който си отиде от алкохолизъм.
Познавах го от две години – откакто отидох в АА във формат “пази боже” и “да чукам на дърво”. Обаче като поизтрезнях и като взе да ми поизветрява алкохола от главата, все ми се струваше да си мисля, че съм голяма работа – щото не са ме гонили от работа, щото не съм лежала в лудница, щото не са ми поставяли диагноза компетентни медицински лица, щото съм прекалено умна и изключителна да се чатна и да се светна тъкмо навреме какъв ми е проблема.
Познавах лудият Макс от самото начало – от две години и нещо. Като клошар. Идваше от време на време в АА – пиян, мръсен, дрипав, веднъж имаше следи от белезници по ръцете. Май веднъж го видях трезвен – или по-скоро надрусан с хапчета. Така си представях алкохолиците всъщност – не умни, спретнати, интересни и изключителни като останалите в групата на АА, а клошари – като П.
Едва ли ще наруша каквото и да било правило и традиция ако разкажа за него – това, което видях и това, което съм чувала. Все пак – Лудият Макс вече не е между живите. Нещо, което всеки един от нас тук си е пожелавал от все сърце.
Лудият Макс е дошъл в АА преди 20 години. С подкепящата го прекрасна жена. С прекрасните си деца. С личния си шофьор и гъзарската си кола. Знаел е няколко езика. Имал е няколко висши – и то технически. Бил е директор някакъв. Когато е дошъл повечето са били загубили всичко, което си струва – били са трезви по на няколко месеца, най-много година. Гледали са го и са се чудели – ето, това е човек, който знае кога да спре. И Лудият Макс наистина е спирал – по за година и нещо дори. Не знам дали е пил хапчета през това време. Дори е вадел хора от запои. Бил е като Зевс – помагал е с каквото може – с време, със сили, с енергия ... Казвали са ми много пъти – “Не можеш да си представиш какъв човек беше”.
Беше човек в минало време още приживе, преди две години, когато го познавах.
Опитите му да се пребори със себе си продължават 20 години – до края му всъщност. Тая борба май го уби. За 20 години губи всичко – бавно, позорно и мъчително. Лежи в лудница около 20 пъти. Превръща се в жалко подобие на биологичен индивид.
Дали е профукан животът му напразно? Дали си е отишъл напразно? Не знам. Не съм господ, въпреки че често се правя на такава. Но за П. са ми казвали”Той беше самият Господ.” И самият господ умря като клошар. Гордостта е погубила повече алкохолици от алкохола, пише в една книга.
Ами според мен не е умрял напразно. Аз днес му благодаря. Че го познавах – такъв какъвто беше когато го познавах. Че имаше какво да се научи от него. И пиян беше много умен – егати акъла и чудото, въпреки двайсетгодишното саморазрушение. Лудият Макс не беше боклук – не беше роден в кофа за боклук. Той умря бавно, позорно и мъчително. И това не е песимизъм, а факт – отнася се и за мен.
Днес му благодаря – че ми показа каква съм. Че ми показа какво се случва. Че ми показа, че не помага нито акъла, нито парите, нито имането на каквото и да било. Че не съм господ. Че няма нужда да се правя на господ, че няма нужда да се мисля за господ, че никой не очаква от мен да постъпвам като господ. Че имам право на избор – да си отида като него или просто да се смиря. Че смирението не е мръсна дума – означава всъщност – “с мир” да приема света, такъв, какъвто е и себе си, такава, каквато съм. Днес аз греша, но не съм грешка, днес аз се провалям, но не съм провал – и това го пише в една книга на АА.
Всеки от нас може да си представи какво му е било в главата на Лудият Макс. Каква каша, каква разправия и какви кънтящи камбани. И всеки от нас днес може да е благодарен за много, стига да поиска да бъде благодарен.
Ако си мислите, че искам да внуша на който и да е песимизъм – грешите. Животът и смъртта на Лудият Макс не са песимизъм, а факт. И най-добре е, когато е най-зле – когато удари проклетото дъно и нямам друг избор, освен да викам “Помощ!” И това пак не е песимизъм, а факт – от собствен опит го казвам.
Благодаря ти, Макс.
|
В памет на Лудия Макс
