|
Здравейте на всички,
Всъщност здравейте жени,
Здравей и ти, уважаема жена, която за пръв път влизаш тук – уплашена до смърт, за да търсиш невъзможни отговори на коварни въпроси.
Искам да ти разкажа за себе си. На теб.
Казвам се .... Всъщност няма значение как се казвам. Приеми, че съм Покахонтас. Аз съм алкохоличка. Не съм пила от две години и две седмици.
Аз съм млада. И съм много готина – така казват доста хора, които ме познават. Изглеждам по-силна от каратист с черен колан и по-корава от скала – така казват. “Ех да имам твоята вяра ....” – така казва един мой приятел. “Ти си най-силната жена, която някога съм срещал” – така каза едно мое бивше гадже. Изглеждам страхотно – така казват. Преди една седмица много готин мъж, който ме познаваше от два дни ми предложи брак. Оправям се прекрасно – така казват. “Ти се оправяш по-добре от всички нас, взети заедно. Открила си някаква тайна.” – така каза първият ми братовчед преди месец. Много съм умна – така казват. “Имаш мозък като бръснач” – така каза един мой бивш шеф милиардер, за който работех една година след като завърших университета. Изкарвам повече пари от всички колеги около мен, и то въпреки мързела си.... Аз съм изключителна – и години наред вярвах, че това ме прави изключение от правилото.
Но не искам да ти разкажа колко съм силна и изключителна – искам да ти разкажа колко съм слаба. Толкова слаба, че да не мога да изляза от стаята. Толкова уплашена, че да се вцепеня от страх – физически да се вцепеня и да изпитам мускулна болка. Толкова безсилна, че да нямам сили дори да дишам.
В началото на 2008 г., януари месец влязох за пръв път тук. Пияна и стресната – до смърт. Четох нещо. Четох женски истории. Нищо не разбрах – но констатирах, че тея тука пият повече от мен.
Всъщност аз не пиех много – така си мислех. Не се излагах навън. Само като съм сама. И под ключ. Ключа си го криех някъде. Беше ме страх, че като вляза в състояние и не знам какво става ще хукна навън и ще стане мазало. После си изключвах телефоните. Обаче преди това си пишех съобщение в единия телефон къде съм скрила ключа, че да го намеря като стана. Пиех, припадах, повръщах, ставах, пиех, припадах, повръщах и така до откат. Криех се в миша дупка. Мислех си, че щом никой не ме вижда, значи нищо не се е случило и всичко е наред. И на всичкото отгоре си вярвах. А всъщност не исках да пия – исках да спя, да си почина, да изчезна, да ме няма. Алкохолът ми правеше тази услуга.
Мислех си, че от това алкохолно преспиване съм се поувредила нещо вътрешно, но си направих квърни изследвания и т. н. Оказа се, че съм със съвършени показатели – т. е. няма ми нищо – така мъдро заключих.
Но лятото на 2009 г. за пръв път потърсих тези от АА. Имам мнооого проблеми – проблемът не беше в пиенето, проблемът беше в проблемите. Можех да разплача камък ако тръгна да му разправям за проблемите си, но признах, че този път няма да се измъкна сама. И крещях за помощ. Бях готова на всичко – дори да се срещна с идиотите /за такива ги мислех/, които наричаха себе си алкохолици. Не можех да повярвам, че това се отнася за мен – не исках да повярвам. Но видях – хора като мен, хора, които сякаш познавам цял живот. Хора, свършили много повече подвизи от мен. Много по-изключителни от мен. Една част от тях вече стажували в лудници и в Суходол. И то неведнъж. Те бяха трезви. Те бяха добронамерени. Те ми подадоха ръка. Тогава, докато нямаше никаква полза и никаква файда от мен. Тогава, когато не се правех, а и нямаше смисъл да се правя на силна, готина и перфектна. Тогава, когато бях лайно, полято с пикня.
Когато бях на десет години, в четвърти клас, дойде един даскал по литература. Беше пред пенсия – даскал от възрожденски тип. Влезе и каза – искам някой да излезе и да разкаже приказка. Не знам защо, но посочи мен – аз не бях хубаво дете, бях слаба, прегърбена и гледах на революция. Тогава излязох и разказах “Майчина сълза”. Децата накрая ревяха. Не съм репетирала. Не съм се подготвяла – така се получи. После даскалът казал на майка ми – това дете става за актриса – запишете го някъде, иначе ще си погуби таланта. Никъде не исках да ме записват, но разбрах, че имам голям коз в ръцете си – ако се правя на каквото не съм хората ще правят това, което искам. Година по-късно – бях на единайсет години - същият даскал ни даде да пишем някакво съчинение за един парк в родния ми град. Писа ми три или четири – питах го – защо. А той отговори – това си го преписала. После викна майка и я пита откъде съм преписвала. И по-късно ме извика и ми рече – ако това ти си го написала, то ще станеш писателка. А бях написала почти буквално следното – “Най-хубава е плачещата върба. И водата под нея. Ако се хвана за клоните и – дано да не ме издържат. Искам да изчезна под водата и под сянката и.” А след това – може би след една година време – се сбих с един съученик – преди часа на същия този даскал. Съученикът ми беше три пъти по-дебел от мен. Но аз го биех, за да го убия. Исках да го убия. Даскалът влезе и се опита да ни разтърве. С момчето се справи, но мен не успя да спре. Тогава пак извика майка ми – и рекъл: “Това дете не е като другото ви дете. Направете нещо по въпроса – то ще се погуби само.” Години наред се борех, за да доказвам, че не е бил прав. Накрая си признах. Това признание ме държи в света на живите днес.
Когато бях малка имах гръбначно изкривяване – не беше кой знае какво и не беше болка за умиране. Близо до вкъщи живееха семейство турци – мъж, жена и две деца. Бяха болни – идиотия някаква. И прегърбени. Като минаваха по улицата си крещяха. Или пък просто крещяха. Все вървяха в пакет. Майка ми, като ги видеше през прозореца, ме дърпаше и ме влачеше, за да ги видя и аз. И все повтаряше “Виж изродите, и ти си като тях.” Все ми повтаряше, че съм неудачник. И че ще работя за по-тъпи от мен, че няма да изкарвам достатъчно, че няма да имам, че няма да стане ... Мога да очерня тази жена повече от дявола. Защото и до ден днешен и вярвам. Защото и днес, дори когато имам, се страхувам, че имам за последно. И от утре край – апокалипсис сега. Но истината е друга – тя не е лоша майка – тя е направила най-доброто, на което е способна. Това се иска и от мен – не да скоча по-високо от Стефка Костадинова, а да скоча толкова, колкото мога.
През годините в семейството ми имаше внезапна смърт. После и болести. После се разделих с мъжа, с който бях живяла години. После всичко потъна в безсъзнание и алкохол. Не исках да остана в съзнание дори за половин час. Нямах сили да съм в съзнание. Миналото ми тежеше като воденичен камък, настоящето беше катастрофа, а бъдещето – ад, който настъпваше под формата на усмирителна риза и кофа за боклук.
Когато дойдох в АА най-противната дума на света беше думата Господ – от този исках да умра, молех му се да умра, по възможност по-бързо и по-скоро, от нещо достойно – рак на белия дроб примерно /от това бързо се умирало/. Псувала съм господ, викала съм му педераст, плюла съм на разпятие и купища други безумия. А всъщност – безумието беше собствената ми глава, гениалния ми мозък, изключителната ми изключителност.
Алкохолизмът е болест. Душевна и умствена. Алкохолът е само симптом. Алкохолизмът е в главата ми. Не в бутилката. На мен ми хлопа дъската и без да съм пила. За другите не знам – но за себе си съм сигурна – аз така съм се родила. Не ми е виновен никой, въпреки че сочех всички с пръст – ни времето, ни пространството.
Когато алкохолиците вдигнат бял байрак и обявят, че ще мрак лекарите им слагат диагноза циклофрения, биполярно афективно разстройство и ги тъпчат с хапчета, които ги правят безтегловно нищо. Аз не стигнах до тук, но от тези, които са преживяли и това, съм чувала, че хапченцата са доста по-страшни от чашата. На мен светът не ми изнася – страшно ми е, безнадеждно ми е, мъка ми е, безпътно ми е, души ме, мори ме, ще пукна, обаче и да пукна не става мамка му... Не мога ни да живея, ни да умра. И като затрака адската машина в главата ми почва да ми трака и другата машина – в мозъка – пий, отпусни се, забрави, спи, изключи се, изчезни.
Аз съм фен на Хари Потър. И за Хари Потър искам да разкажа, както и за един ориз. В Хари Потър има едно магическо същество, което се нарича богърд /идва от богъл – на аглийски – стряскам се, плаща се/. Богърдът няма форма – той се крие в кюшетата, където е тъмно, мръсно и мрачно. И когато го набараш приема формата на най-големия ти страх. Ако те е страх от мечки – той ще се превърне в мечкса, ако те е страх от шефа ти – той ще се превърне в шефа ти. Богърдът, страхът ти – може да те убие. И магията с която го побеждаваш – е смях. Осмиваш го – правиш го да изглежда не страшен, а смешен.
Онзи ден се смях така на един мой страх – от пиянския период. Свързан е с един ориз. Всъщност с десет килограма ориз. Края на 2006, преди България да влезе в евросъюза, бях решила, че идва апокалипсис и ще се мре от глад – всъщност апокалипсисът го очаквам откакто се помня. Пресметнах мъдро рисковете и прецених, че ще скочат цените на нещата от първа необходимост. И реших, че ще се спра апокалипсиса със собствени сили и средства. Купих 10 кила ориз. 30 чифта чорапи, някакви пакети макарони и хавлиени кърпи. Успокоих се и зачаках подготвена апокалипсиса. Той така и не дойде. Но аз изпивах по пет кила ориз на вечер, и то съвсем нормално кръчмарско и неизлагателно пиене, в очакване на очакваното. През това време работех и печелех, и то не зле. Обаче това не ми пречеше да чакам апокалипсис и да го боря с ориз. Тоя ориз го изядоха кокошките на село. И сега като се сетя умирам от смях. Обаче – толкова мъдър и прозорлив може да бъде само един човек – лудият.
Аз съм алкохоличка. Болно ми е тялото – като почна да пия искам да изчезна и не мога да спра. Не винаги – но винаги, без изключение се стига до този момент. Имам алергия – разграждам алкохола до ацетон, а аценотът разграждам с още алкохол. Дори и без алкохол умът ми е болен, душата ми е болна – от безумие, от страх, от гняв, от ярост, от самосъжаление, от тревога.
Днес не пия. Днес живея без алкохол. Днес имам три варианта да живея – и три варианта да умра.
Първият – да живея и да умра от пиене или от съпътстващи пиенето елементи – удавяне в повръщано примерно.
Вторият – да живея и да умра трезва и луда – може би от самоубийство, щото няма да ми издържат зъбите от стискане, щото душата ми ще крещи не мога, не става, няма начин, няма как.
Вторият вариант ми се вижда по-зловещ – хората ще цъкат съчувствено с език и ще си викат – горкото момиче, какво стана, че полудя?! В първия вариант – пак ще цъкат с език, но отвратено, и ще викат – егати боклука. Но все пак спиртът би ми давал поне по пет минути блажено безсъзнание.
Аз не ги искам тия варианти. Не го искам тоя живот. Не искам да наричам това жалко вегетиране живот. Не я искам и тая смърт.
Има и трети вариант – този вариант открих в АА. И спрях да пия. Тоя вариант се опитвам да откривам всеки ден. Да се изсмея на страха си, да повярвам, че има изход дори за мен, да приема, че светът не се върти около пъпа ми, че има сила, по-висша от мен, че има място и за мен. Така няма да съм пияна. Няма и да съм луда.
Приличам ли на теб, уважаема жена, която четеш това? Ако влизаш тука и се луташ безутешно и безнадеждно и се чудиш къде е светлината в дъното на тунела? И къде аджеба е тъпият тунел с тъпата светлина?
Не търси разлики с мен, търси прилики. Ако се срещнем на улицата или където и да било навън ти изобщо няма да заподозреш, че съм се будила нощем, оповръщана, и съм се молела само и единствено да умра. Или пък че съм седяла на терасата и съм се молела за сили да скоча. Или пък че съм ревяла от вътрешната страна на входната врата, защото нямам сили да изляза.
Повярвай ми, рискувай да ми повярваш и да ми се довериш – аз съм като теб. И не пия. И дишам. И имам поне хиляда причини да съм благодарна, че съм жива.
Аз се доверих. Рискувах, да се доверя – на хора като мен. Те не искаха нищо от мен – искаха да ми помогнат – ако го пожелая.
Може да ходиш и на психотерапевт – и аз ходел – при най-добрия от най-добрите. Файда нямаше. Може вече да има диагноза циклофрения черно на бяло. Може вече да те водят и на учет в психодиспансера. Каквото и да е – няма значение. Има място и шанс и за теб, и за мен. Довери ми се – рискувай, въпреки че те е страх. Пиши ми бележка в тоя форум и ще ти дам скайп. Аз съм просто един ник и нищо повече. Каквото и да ми кажеш, каквато и каша да е около теб и в теб, няма никакво значение. Най-тъмната част от денонощието е преди изгрева на слънцето – факт.
И аз, и ти ще умрем, но защо да не пробваме преди това да живеем? И то да живеем без кавички.
|
Ако влизаш тук за пръв път
