На мен лично ми беше много трудно да се призная за алкохолик, защото първо ме беше много срам, след това чувствах огромна несигурност. Живях дълго време със заблудата, че аз няма проблем с алкохола. Сърдех се на приятели когято ми кажат, че прекалавям по някакъв начин с употребата му и се изолирвах от тези хора. Трябваше много време и да стигна до тежки ситуации които да ме накарат да се замисля и илюзията, че съм като всички хора бе огромна. Не определях себе си като алкохолик. Правила съм адски много опита да пия контролирано като другите хора. Смeнях един вид алкохол с друг, сминях заведенията, опитвах пред хората да пия контролирано но винаги прибирайки се в къщи зад стените на дома си вадех бутилка бира и си пиех сама без дори да си давам сметка, че продължавах имайки нужда и гонена от жаждата. Мислех, че след като съм излязла от кръчвмата и съм спряла на време за да не се изложа пред хората е достатъчно и никога не си давах сметка , че това продължаваше. Правих опити да не пия които на третия ден естествено се проваляха. Обещанията и клетвите които съм давала са стотици хиляди. В момента си мисля, че през последните години от живота си в повечето време се учех да пия. Мислех, че не знам как и се мъчех да бъда като нормалните пиячи. Смятах останалите за не нормални и определях собственото си поведение като нормално. Много се ядосвах когато някой ми кажеше, че начина ми на живот не е нормален. След като получих някаква информация , че това е болест като всяка друга ми стана по леко на душата. Повярвах, че може да се излекува или по – точно отново живеех в измислен свят пълен с илйзии. Така исках и в това вярвах. Определих себе си като алкохоличка и спрях да пия. Мислех , че това е достатъчно. През това време не беше трудно, само да не пия, защото околните свикваха на този ми начин на живот и гледаха да не ме дразнят в знак на благодарност от това, че се опитвам да не пия и че всъщност го правя. След като изкарах сто и двадесет дни без алкохол дойде илюзията, че вече съм се превърнала в нормален пияч. Направих опит да контролирам питиетата си. Първите три пъти успешно дори докато на четвъртия си продължих докато свърши бутилката. Тогава бе разрушена и илюзията ми, че някога мога да контролирам пиенето си, че човек след като дълго време не е пил може да бъде възстановен и да не е алкохолик. Спомням си и как плаках, когато съпругът ми ми каза, че няма бивши алкохолици. Бях обидена и наранена. В онзи период от време дори гордо вдигах глава и казвах аз непия вече. Сега се ограничавам с това , че днес не ми се пие и с благодарност към бог, че днес съм трезвена. За утре проумях, че немога да бъда сигурна никога в нищо. Божа работа е, кога отново ще посегна към алкохола, но вече съм дълбоко убедена в това, че колкото и дълго да не съм пила, аз не мога да контролирам, не мога да пия като другите хора, че моята душа е болна и че трябва да лекувам нея. Друготно е само хапче което ми помага в ситуацията и в кризата, за да изпадна отново в моя свят на илюзии.
Вярвам, че по хубав ден от днес, за да се прекъсне тази илюзия няма.