|
На пети юни 2009 година за пръв път отидох в АА. По това време беше технически невъзможно да спра да пия. Такъв беше периода – такова беше и времето. Бях стигнала до това, което наричат дъно. Писах някакво писмо на някакъв мейл – писах, че май имам някакви проблеми с пиенето. То всъщност имах много проблеми и пиенето идваше някак си като естествена и напълно логична последица от всичко останало. Естествено е в мойто положение всеки нормален човек да не може да спи. Естествено е на мойто дередже всеки да се опитва да припада от алкохол – нали все пак трябва са заглуша камбаните в главата си.
Иначе бях голямото и изключително важно. Работех престижна работа – каквото и да означава престиж. Изкарвах някакви пари – каквото и да ми дават парите. Изглеждах оправна и можеща – каквото и да означава оправен и можещ – така или иначе винаги стигах до момента, в който се оправях и можех само с бира, водка и всякакви сурогати – парфюм, спирт, лосион за коса. Освен това съм се качвала на връх Мусала пияна. Почти тичах до върха – трябваше да изгоня дяволите от главата си. Познайте дали успях...
Та на пети юни 2009 година /днес стават две години и три дни оттогава/ се срещнах с някакъв си там. Който ми беше отговорил на мейла. И беше оставил някакъв телефон. Като му се обадих исках да разбера как да се оправя с тва пиене – в смисъл да си доставям необходимата доза безсъзнание без да търпя неблагоприятните последици от него. За пръв път признах на непознат човек как пия – честно. Щото се криех в миша дупка когато ги вършех тези непочтени работи. И той ми каза “Такива като нас не могат да пият изобщо. Но не го мисли. Няма да пиеш само днес. Живеем само днес. Днес аз си купих тениска. Това е нещо хубаво. А ти идваш в АА. Това може да е най-важния ден в живота ти. Това е нещо прекрасно.” След тази реплика пожелах да умра. Някакъв непознат ми обясни, че е алкохолик и ми обясни също, че АЗ не мога да пия. На мен ми идваше небето да се отвори или земята да ме погълне. На мига. Той знаеше ли на мен какво ми е? Колко каши бях надробила и колко попари трябваше да изсърбам? А на всичкото и отгоре да не пия. Аз съм невъзможна за оцеляване психиатрична единица. Какво да правя с главата си?
Отидох на сбирка. Някакви си там четяха нещо си там и си приказваха глупости. Това видях. Бяха добронамерени всъщност. Нищо не разбрах. Прибрах се, не пих един час и после се приспах – по моя начин. На следващия ден станах и пак си наместих главата по моя си начин. Някаква жена ми беше казала, че има сбирка през деня. Беше събота. Едвам се изстъргах от вкъщи и отидох на сбирката. Пияна. Имаше само жени. Не знам защо обаче от това, което разказаха, видях какво съм и какво ме чака. Тяхното пиене е било много по-зловещо от моето. Но бяха трезви – и изглеждаха щастливи. Като си тръгнах се облегнах на една стена и им казах – “Разбирате ли, че след всичко, което чух, единственото нещо, което искам на тоя свят, е една бутилка водка.” Те не ме посочиха с пръст. А ми казаха: “Много добре те разбираме – това е най-естественото нещо на света.” Тогава изтрезнях за пръв път. В една от тези жени. Тръгнах си с нея и тя ме заведе в дома си. Напълно непозната, напълно разбираща и напълно всеотдайна.
Минаха няколко дни. Ходих на сбирки. Чат пат. Запознах се с тоя оня. Бяха симпатяги. Една вечер изпих шест бири. След няколко дни пак пих. Биричка. Всъщност бирички. После не пих. През това време държах речи. По скайп и където сваря. И имах вече и нова публика – некакви от АА. Поле за изява. Аз съм умна и изключителна. Четох Кант на 16 години. Критика на чистия разум. И Фройд го знам. “Един спомен от детството на Леонардо” примерно е велико книжле, дето дори психолога – психоаналитик, с диплома на психиатър, при който се записах да ходя с връзки, за да си намествам чевията по два пъти седмично и срещу 30 лева на час, не беше чел. А Виктор Пасков ми е идол – “Не че съм пристрастен към алкохола, но той не ми е неприятен – напротив, дори ми е приятен”. Или пък “Защо нещата, които правим с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем, ни носят само присмех, горчилка и болка? Занаятът ли е по-голям от майстора или майстора от занаята? Никакъв Творец /за Господ става въпрос – бележката е моя/ не е Той /пак за Господ/ - претупал е света за шест дни и е допуснал отвратителни грешки.” За справка за който не знае –Виктор Пасков умря от пиене преди няколко години. Това не го прави неталантлив. Но и той е бил изключителен като мен...
И се стигна до една неделя вечер. Бях на сбирка. Гледах хората. После те си казваха молитвата на смирението. А аз псувах господ. Буквално. Този, дето ме е пльоснал на тоя свят и ме е претупал на две - на три, допускайки отвратителна грешка. И като пукна ще ми размахва пръст и ще ме прати в ада без бира и цигари. На сух режим. Или пък този господ, дето дори го няма и всъщност се налага да съм изключително голямо нищо, произлязло от нищото.
Същата вечер почнах да пия. Пих три дни. На четвъртия не отидох на работа. На петия не пиех, защото ме беше страх да изляза навън. Дори през деня. Умирах от страх. Дори цигари нямах, но не можех да изляза от страх. Страхът ме беше парализирал. Не пиех, а бях за лудница. Никога не съм била в лудница, но исках в лудницата. Явно нещата бяха станали необратими. Търсех нещо за пиене – сурогат някакъв. Дори четох препаратите – кой има алкохол. Пих и ацетон, щото медицинския спирт се беше свършил. Не можех да живея, но мамка му, не можех и да умра. Бях на една ръка разстояние от лудницата, от улицата и от кофата за боклук. АЗ – ГОЛЯМОТО И ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО НИЩО. Какво ставаше?
Тогава се обадих на един алкохолик. И го накарах да ми помогне. Крещях за помощ. Той ми рече да се моля. Аз му рекох, че господ е педерас. Той ми рече – дай да се молим заедно. Аз му теглих една майна. Но нещо се счупи в мен. Губят ми се и моменти. Седях на някаква онлайн сбирка. Слушах нещо. Нищо не чувах и не разбирах. Но бях готова да ям лайно от свещена крава, само и само това да приключи.
27 юни 2009 г. е първият ми трезвен ден.
Много вода изтече оттогава. На мен трезвостта ми е дар. Подариха ми я, защото я поисках. Не я заслужих с добро и прилежно поведение, нямам заслуги за укрепване на мира на човечеството, не съм спасила от гладна смърт сомалийско сираче, нито пък съм дала на гладния дори коричка хляб от своя залък, както се пее в песента. Случи се, защото го поисках. Как? Нямам обяснение. Чудо някакво – независещо от мен, извън мен.
Не познавам по-голям неверник от себе си. Тома Неверни пасти да яде. Аз не вярвам дори когато го виждам и пипам. Никога не съм разбирала лигавия разказ на Йовков за бялата лястовица. Веднъж, преди много години, говорих с една приятелка от детството ми. Виках и, че това е пълна безсмислица. Някакъв си там селянин праща някакви си там други отчаяни хорица да дирят бяла лястовица “все по теля”, докато детето и умира в каруцата. Вместо да им каже – абе, хора, това са глупости – връщайте се откъдето идвате и си погребвайте детето на спокойствие. Надежда – дрън-дрън та пляс. Надеждата умира последна, но все пак умира, викаше една моя даскалица в гимназията. И мойта приятелка ми каза: “Когато майка умираше от рак и купихме едно хапче за хиляда лева. Знаехме, че няма да и помогне. Но и го взехме. Това е бяла лястовица.”
Когато дойдох в АА търсех бяла лястовица. Знаех, че тя не съществува. АЗ всичко знаех. Освен това знаех какъв е пъкления план на Господ за мен – да ровя в кофа за боклук.
Всъщност това беше моят пъклен план за мен. Един приятел от АА ми обясни веднъж както е господ и висша сила – всичко друго, но не и аз. Може да е камък от планината, може да е гората, може да е небето, може да е всичко. Защото мойто аз ме води до мойта гибел.
Няколко месеца след като изтрезнях се преместих в нов дом. Беше зимата. Имаше лястовиче гнездо. Пролетта дойдоха лястовиците. Един ден чистех лястовичи курешки. Первазът беше заринат. Лястовичките се сърдеха. Аз също. Лястовиците са добра поличба. А добрите поличби вървят с известно количество лайна.
Аз искам много и искам всичко. Има един диалог в “Семейство Адамс”, не помня коя част. “Кажи вълшебната думичка!” – “ВЕДНАГА!”
Всъщност – на моменти дори не знам какво искам и как да го искам. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А моите мечти едва не ме вкараха в кофата за боклук преди две години. Буквално.
Днес искам това.
Смирението да приемам нещата, които не мога да променя.
Смелостта да променям нещата, които мога да променя.
Мъдростта да правя разлика между едното и другото.
Търпение за нещата, които изискват време.
Толерантността към хората с различни проблеми.
Способността да обичам и да бъда обичана.
Благодарността за всичко, което имам.
Свобода отвъд ограниченията на предишния опит.
Сила да стана и да продължа отново, дори когато считам, че това е невъзможно.
Искам го от Сила, извън мен, от нещо извън мен, което е добро, мъдро, обичащо. Понякога го искам насила. Щото вярата ми нещо куца. Обаче Божието царство насила се взема, казва един приятел алкохолик.
И получавам всичко това – ден след ден и то се материализира.
Не се отказах от нищо заради АА –нито от приятелите си, нито от катеренето, нито от адреналина, нито от работата.
Просто не пия. Днес.
И намерих бялата лястовица.
Благодаря ви.
|
преди две години и три дни
